Смъртта е оправдание за всичко

Откъс от едноименния роман

4.78   (77 гласа)
рилича на психопат, нито дава признаци, че е склонен към асоциални прояви. Не би ме изнасилил или наранил… надявам се. Местен гларус, който след три-четири чашки се мисли за кръстоска между Дон Жуан и Казанова. Пиян е, но изглежда от онзи тип мъже, които не стават агресивни, ами закачливо и „романтично” настроени…

По дяволите, не е вярно! Истината е, че е готов на всичко, за да получи това, което си е наумил. Грешката е моя, че разговарях с него. Той изглежда убеден, че ме е свалил и съм навита да прекарам нощта в къщата му. Налага се да поправя това впечатление, но как?

– Имаш страхотни бедра.

Гледа ме пронизващо и прави тази забележка с тържествен тон, макар че роклята ми е широка и стига до коленете – не е виждал бедрата ми, освен ако не е ме е опипал, докато ме носеше. При тази мисъл стомахът ми се преобръща, потръпвам и ме обхваща слабост. Трябва да измисля план за отстъпление, но силите ме напускат. Предметите се размазват пред погледа ми. Прииждащата паника за миг ме облива в ледена пот.

– Искаш ли? – казва високо мъжът и разбирам, че задава въпроса за втори път, но първата част пропуснах и нямам идея за какво ми говори.

– Какво да искам?

– Не ме ли слушаш?

– Моля те, остави ме на мира!

– Какво, маце, обидих ли те нещо?

Задъхвам се като риба на сухо и пред очите ми започват да се мержелеят тъмни петна, които заемат все по-голяма част от зрителното ми поле. Покриват лицето на изрусения, което заприличва на зловеща кафеникава маска.

– Просто ме остави! – повтарям все по-несигурно.

– Ей, аз не исках да те разстроя, сладурче! Кажи, че не се сърдиш!

Прегръща ме и се боря безуспешно с мускулестото му тяло. Пръстите му грубо се впиват в раменете ми, а при опита си да отметне един кичур от лицето ми, жестоко ме оскубва. Безпомощна съм като малко дете в ръцете му. Сякаш времето забавя хода си, правя внезапна асоциация за препечени до златисто домашни курабийки и усещам приближаването на канеления прилив. Знам, че ми остават броени секунди. Мисълта, че ей сега ще изгубя съзнание, а той ще прави с мен каквото си иска, ускорява прииждането на слабостта.

– Пусни ме! Пусни ме… – викам, но гласът също ми изневерява.

– Хей, тя е с мен, копеле мръсно!

Вдигам глава. Онзи слабият, с когото се гледахме продължително преди малко, изкрещява тези думи и пристъпва към нахалника с ланците. На ръст защитникът ми е колкото мен, не повече, но се е наежил, лицето му е смръщено и гневно, а юмруците му са стиснати. Не изглежда страшен, а навлекът, който се извисява с цяла глава над него и е значително по-едър, безпроблемно би могъл да му тегли един здрав бой. Само че другият не е респектиран от тази опасност. Той е готов да се сбие при нужда, докато на изрусения май не му се иска да спечели вниманието ми по подобен начин.

– Свали си лапите от нея, чу ли? – бойно продължава новодошлият с уверен тон, все едно е господар на целия град. – Чупката! Да те

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022