Лабиринт с разноцветни конци

Откъс от едноименния роман

4.54   (37 гласа)
ой няма намерение да се занимава с него, Джулио се разплака неудържимо, като ревеше възможно най-оглушително.

– Трябва да подпишете тези документи и… – продължи мъжът, успявайки някак да се абстрахира от обстановката.

– Нищо няма да подписвам!

– Какво става тук?

Хуанита излезе навън, привлечена от шума и се блъсна в боричкащите се Касандра и Емилио. Неуспешно се помъчи да ги разтърве, а след това опита да ги надвика:

– Какво става, мамо? Защо всички плачат, викат и се бият?

– Не съм ничия майка! Оставете ме на мира!

– Но госпожо, заради децата ви и тъй като сама сте пуснали молба…

Пеги припадна.

Ана-Мария-Лусия се върна от работа и завари пълна бъркотия. Цялото семейство се беше събрало в трапезарията. Част от децата плачеха, останалите пищяха, а Хуанита се беше навела над положената на дивана Долорес и ѝ вееше с вестник отпреди четири месеца (защото оттогава не си бяха купували друг). Дори малкият Хулианито, който беше починал трагично, сякаш гледаше тревожно от снимката си на стената. Единствено Хосе-Луис седеше в един ъгъл и невъзмутимо четеше книга.

– Какво е станало? Какво ѝ има на мама? – извика младата жена.

– Не знам – поклати глава сляпата ѝ сестра. – Дойде човек от социални грижи и тя изпадна в истерия, а след това припадна. Сигурно не искат да ни отпуснат пари и ще ни оставят да измрем от глад…

Пеги отвори очи – перспективата да умре от глад с някакви хора, които не познава и които се държат налудничаво, изобщо не ѝ се понрави.

– Мамо! Добре ли си? – извика Ана-Мария-Лусия.

– Мамо! Мамо! Мамо! – започнаха да крещят един през друг и останалите.

– Не съм ви майка!

– Какво ти става? Ядосана ли си за нещо? – попита Хуанита с треперещ глас.

Пеги се отказа от опитите да установи контакт с бедно облечените мургави жени и деца, сред които мистериозно се беше озовала.

– Искат да ме подлудят! – започна да нарежда тя. – Мафиотите са ме откарали в някакво забито предградие и са платили на тези ужасни хора, за да се държат по този непростим начин и да ми промият съзнанието. Сигурно вече са ми взели парите от наследството на Стиви и са ме обявили за безследно изчезнала. А сега аз нямам никаква представа къде се намирам и какво ще правя от тук нататък…

– Всичко е заради мен! – вайкаше се Хуанита. – Сляпа съм и за нищо не ставам! Семейството ми мизерства и има нужда от мен, а аз съм инвалид и не мога да им помогна. Изгубих мъжа на живота си, изгубих възможността да си намеря работа, сега изгубих и майка си…

– Майка ми полудя! – плачеше Ана-Мария-Лусия. – Сякаш малко ни бяха бедите, а сега и това се стовари върху нас! Децата имат нужда от дрехи, обувки и учебници, за да отидат на училище, Касандра има нужда от нова патерица, Джулио има нужда от логопед, по-голямата ми сестра има нужда от операция на очите, а майка ми ще има нужда от постоянни грижи. Едва се изхранваме и няма да може да я изпратим в санато

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022