Зад хребета

Пиян от лош късмет, забравих

веднъж да преобърна сам

кълбото на едно вълшебство

от спомени - мечтано детство,

докосвах те в съня. И знам –

при нечие добро начало

към корена поемах аз,

във дланите с една умора,

обръгнала на ветрове –

да мога да съм стих

в тревогата,

която само ме зове

с едно предчувствие за полет,

посяло птици във тревите.

За вечерите под дъжда забравил,

потъвах с теб измамно в здрача.

Оплел в косите им едно

полуусещане за съвършенство –

задъхан, синеок те чаках...

Зад хребета. При звездоброя.

И без да съм разбрал кога –

така непитаща и боса,

оставяла си във нощта

магията на късна обич.