Паролата

4.69   (29 гласа)
остряло дългите си сенки по кривите улички на това тихо, сякаш безлюдно каменно село. Откъм Бялото море вечерния бриз носеше солен мирис на йод и водорасли.

Жената зави по една тясна калдъръмена уличка. Притичах след нея. Забелязах в дъното на улицата немска обходна двойка. В това време гъркинята отвори една дървена врата и сякаш потъна в обраслия с чемшири и зокуми двор на малка схлупена къща.

Запазих спокойствие. Наближих войниците, които раговаряха помежду си. Поздравих ги и подминах. След малко се обърнах - видях, че войниците ги няма. Върнах се обратно, огледах се и влезнах в къщата.

Гъркинята ме въведе в опушена ниска стая - влажна и сумрачна. От единственото прозорче влизаше бледа светлина. На дървен одър, завити с

черга, лежаха четири деца - бледи и изтощени от болестта. Пипнах челата ми - горяха от температура. Момента бе удобен за лечение на маларията. Извадих спринцовка и ампули с хинин и хиноплазмин. Поставих им инжекции.

Майката ме гледаше с благодарност и ми говореше нещо, но не разбирах думите й. Изкара няколко драхми и ми ги пъхна в ръцете. Отказах.

Вече бях на улицата и тъкмо подминах къщата на среща ми се зададе друга немска обходна двойка. Щом забелязаха, че съм с медицински вензали на куртката, единия войник веднага свали шмайзера и го насочи в гърдите ми. Изтръпнах целия. Другият завика припряно: “Парол, парол!”

Уплаших се и забравих всичко. Немците всяка сутрин ни даваха различна парола. Дулото на немския шмайзер бе опряло в гърдите ми, а до слуха ми достигаше все по-нервното: “Парол, парол!”

- Благодаря на Бога, че си спомних паролата. Пребледнял я изрекох. Немецът свали шмайзера и аз облекчено въздъхнах. Докато съм жив няма да я забравя, защото ми спаси живота.

Почнаха да ме търсят да лекувам и други болни деца. Помагах, до колкото можех.

Жал ми беше за гладуващите деца. Често се навъртаха около нашата столова, държаха в ръцете си празни консервени кутии и чакаха да им дадем храна.

Дойде 4 септември 1944 година. Пристигна заповед незабавно да напуснем Гърция. Трябваше да се прибираме пеша за България през прохода Маказа.

Преди да тръгна от село Маистро ме наобиколиха децата, които бях излекувал от малария. Едни ме хващаха за ръцете, по-малките ме дърпаха за панталона и ми махаха с ръчички за довиждане. Това ми стигаше, за да бъде пътя ми за дома по-лек.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022