Малката България на малоазийските българи

трудолюбието, достойнството и устойчивостта на онези корави нашенци от Тракия, които повече от два века населявали труднодостъпни местности в Анадола, облагородявайки земята с ценни земеделски култури, отглеждайки стада от едър и дребен добитък, добивайки така търсените в имперските градове дървени въглища.

От баба си Стайка Маврудова вместо детски приказки слуша предания, песни и разкази за обезумели от турското насилие бежанци, които оставят неожънати ниви, пълни кошари, подредени къщи, за да тръгнат с торба хляб към пристанището Кемер, откъдето с параходи са извозени към Дедеагач. За разлика от македонските и тракийските българи, които са участвали дейно в завери, въстания и войни, малоазийските българи са изключително мирно, трудолюбиво, доброжелателно към съседите си население, което след злополучната Междусъюзническа война било принудително изтръгнато от облагородените с толкова усилия и всеотдаен труд земи и изселено в пределите на разорената от войните България. Само защото като етнически елемент би представлявало пета колона в многонационалната Османската държава.

В духа на турската политика разправата с българите била поверена на мухаджири /изселници от доскорошните граници на империята/ и кръвожадни черкези, които ги обирали и убивали по пътищата, грабели имоти и реколта, тормозели ги всячески така, че сами да потеглят с кораби до Беломорието. Беззаконно отнетите им имоти и до днес не са овъзмездени поради витиеватите формулировки на убийствения за източнотракийските и малоазийските българи Ангорски /Анкарски / договор. И все пак в едно отношение Високата порта не е грешила – заселили се в сърцето на империята, по-близо до централната власт и по-далече от беззаконията на периферията, българите от Тракия проявили удивително чувство за родова принадлежност и национално достойнство. Те се борили упорито за българско училище и българска църква, изисквали от Цариградската екзархия учители и свещеници от България. Забележителен е фактът, че в малоазийското с. Гьобел на 11/24 май 1871 г. се чества празникът на славянските просветители светите братя Кирил и Методий.

В Мандър през 1873 г. е открито първото селско българско училище. Въпреки интригите на гръцката Патриаршия е назначен учителят Неделчо Обрешков от Копривщица, който владеел добре и гръцки, и турски. Успехът на учениците бил забележителен, а малоазийските българи се просълзявали, слушайки в черквата песнопения на черковнославянски и проповеди на български. Голямото будно село Коджа бунар посреща с радост друг копривщенец - Тодор Доросиев, брат на Лука Доросиев.

Младият просветител оставя незаличими дири в сърцата на коджабунарци, защото ги учел и на книга, и на човещина. В мирно и във военно време нашите анадолски преселници носели България в сърцето си. Мобилизирани в турската армия през Балканските войни 1912-1913 г., мъжествени малоазийци с риск на живота си прекосяват фронтовата линия и минават на българска страна. Един от участниците в този род