Малката България на малоазийските българи

олюбив подвиг е и дядото на авторката Васил Костов, изпратен като картечар срещу съюзническите войски при превземането на Одринската крепост. В решителната атака на 11 март 1913 г. срещу дулата на българските войници се затичали младежи в сини турски униформи с викове „Не стреляйте! Българе сме!” Така те защитили родината си, която никога не били виждали, но силно обичали.

Изследвала всички достъпни източници, прехвърлила домашния архив от спомени, вещи и фотографии, Тонка Василева не пропуска и шанса да посети родните места на дедите си с колективната екскурзия на Тракийско дружество „Войвода Руси Славов” през 2009 г. Групата с потомци на малоазийски българи, в чийто състав е и директорът на пловдивския РИМ г-н Стефан Шивачев, стъпва на някогашното пристанище Кемер и днешното Бандърма, откъдето са потегляли бежанските кораби за България, върви по заглъхналите улици на отколешните Урумча /Дегирменджик/, Коджа бунар, Суют, Ташкеси, Тойлебен, Дерекьой, оживените Ердек, Гьобел и Балъкесир.

Фотообективът е запечатал меланхолични образи на оцелели български къщи, стародавни лица на българомохамедани, обитаващи затихващите селища с незтихващия родопски диалект. Не е възможно в ограниченото време да се посетят всички напуснати селения, някои от които са труднодостъпни – Мандър, Чатал тепе, Ново село /Йеникьой/, Хаджи Паункьой, Киллик, Юрен, Стенгел кьой и пр. – едни в Северозападен Анадол, други около Чанак кале. Вълнуващи са непосредствените впечатления от стародавните селения на дедите, възможността да погледнеш миналото им с очите на потомък. Книгата съдържа богат илюстративен материал – автентични снимки, факсимилета от османски и български документи, географски карти. Особено впечатляващи в цветното приложение са заснетите в естествен колорит предмети на бита и оръдия на труда, непознати за младото ни поколение – сърп и паламарка, хромел, диканя, маган, дарак, заструг, подница, бурило и, разбира се, тъкани кърпи и ковьор, както и характерният за тракийците възтреб – натрупани върху поставка ръчно изработени постелки, завивки, възглавници.

Женските и мъжките носии приковават погледа със своеобразната си красота и багри. Тази материална култура на малоазийските българи видях за пръв път в музейната сбирка на ивайловградското село Пелевун през 1994 г., когато се честваше 80-годишнината от преселението на българите от Мала Азия - селото, в което Капитан Петко войвода се е сражавал с неколцина четници срещу многобройна турска потеря. Надживели стопаните си, създадените от техните ръце глинени и бакърени съдове, дървените оръдия на труда, тъканите от памук и лен разказваха без думи за бита и трудолюбието им.

Книгата съдържа и интересни подробности за езика, фолклора, традициите и морала на преселниците. Както отбелязва проф. Ст.Младенов, езикът на малоазийските българи е един от южнотракийските и източнородопските говори, „оня клон на рупския диалект, който преобладавал южно от Марица по цяло Хасковско.” Говорът на мало