Гост на старата къща

-Никой не е виждал по-тъжни очи, останали без топлината на жаркото време. А колко светлина имаше в тях. Няма я. Изтече – заразказва старата къща. – Аз знам защо си дошла. Пазя толкова любови. Не бързаш, нали? Постой, ще ти разкажа.

Беше сряда, благословен ден за срещи и откровения.

…Сняг, киша, студ в средата на зимата. А той – самотният щъркел крачел в края на пътя, бос, с оснежена глава.

Щастливото гнездо осиротяло. Точно когато било време да полетят на юг, тя се разболява. До последния ѝ дъх се грижил за нея. Капка по капка пълнел клюна ѝ с вода, само миг още да е жива… Душата ѝ литва. Остава безжизненото тяло. Купчинка сняг, свила се на земята…

-Протегнах ръце да го стопля. Той не дойде. Измършавял, само очи, които плашат, вече устремен към безвремието.

Старата къща ме погледна под новата си забрадка, проскърца с уморени кокали и занарежда:

-Искам да ти кажа и за Тинко. Тук се пръкна, тук остави детството си и хукна да гони науките… изучен, мъдър, добър. Не ме е забравил. Как ще ме забрави – аз пазя спомените му, най-милите, най-свидните. Тук проходи, тук от ранно утро до късна вечер разраняваше колене от игри, с черни трикотажни гащи (такива носеха тогава момчетата), нашарен като географска карта със сок от дини, потекъл по прашните му от селските друми крака. Но дини - сладки, все едно мед капе от тях, не като днешните кратуни. Отскубне един корен домати - от ония дребните, май френки им викаха, метне го на тоягата, през рамо торбата с хляб и отива да пасе телетата и Петко. Питаш ме кой е Петко. Едно биче, само него допускаше до себе си. Голяма обич имаше между тях. Завидяха им. Обвиниха Петко за опасен. Лоши хора, заклаха го. Тинко дълго тъгуваше за него…

Старата къща открехна най-съкровения, най-скъпия спомен – първата любов на Тинко! Умът си загубил по нея… От друго място била. Като врабченце пърхала около него, русолява, с дяволити лунички, разцъфнали по нослето. А очите – незабравки, избистрени по роса - сякаш две езерца се плискат между гъстите мигли. Кръшен смях в селската тишина. Най-светлият спомен, най-тъжният… Не им било писано да са заедно. Защо ли? И до днес не знам.

-И теб те познавам… Тинко ми е говорил. Пролетен вятър си, оня, топлият, който стопява снеговете и разтваря устните на минзухара. Заведе те до своите, да ги прилеете. Да те видят сенките.

Помня, подари ти жълъд от оня дъб – жилавия. Стискай го в ръката си. Земя да намери, ще покълне! Ще покълне ти казвам! Носи душата на балкана, на старите ни корени. И легенди знае. Само почакай да зашуми, ще ти разкаже…

Гледаш ли там горе баира, дето е спрял вятърът? Отдъхва от жегата, но духне ли, носи аромат на цъфнал божур по полите на Хухла. Хухла е последният дял на Родопа планина. До самото наше село се простира… Когато бях готова да рухна – съживи ме. Избърса праха от очите ми и ето - виждам. Стопли