Имам си един щурец в сърцето

За поета Петър Анастасов

4.39   (31 гласа)
та и оцелялата под земята кръчма. Финалните стихове на поемата разкриват не само историческата поука от вечните балкански неразбирателства, но и крият плаха надежда за добросъседство и разбирателство:

“Народите по принцип са били добри,

но все намирали за нещо да се скарат.”

Но кой друг, ако не поетът може да превърне безсилието в метафора и невъзможното във възможно. Както казва самият Петър Анастасов: “Поезията е доказателство за възможността да имаме друг живот”.

Книгата “Този черен бял свят” завършва с поемата “Големани”, с която за пореден път Анастасов ни убеждава, че не е само лирик, но и поет на мисълта при когото романтичното и реалистичното внушават освен естетически, но и философски представи за света.

Големани всъщност е една старопланинска махала с “десетина къщи схлупени”, където авторът има освен “собствена вода, тишина и свобода”, но и “собствена звезда”. В тази поема присъства онова което най-много липсва на съвременния човек – делничното пантеистично свързване с природата.

Срещаме се и с Дачо “селския вожд” управляващ махленските дела, който освен това и държи казана за ракията. Дачо е щастлив човек, “защото с две ръце си вади хляба”. В махалата съвсем естествено най –мъжкото място е махленския казан, защото печенето на ракия си е истински ритуал, в който благославяме “мъжкия мир, мъжкия пир и мъжката тайна”. Така отдаването на сетивната радост на битието и чувството за изтичащото време се приема като благодат. Поемата “Големани” е едно откровение за хуманните и творчески пориви на човека, за вярата в доброто и съзидателното в човека, без което е немислимо бъдещето ни.

Диалектиката на живота пулсира в поезията на Петър Анастасов, за това стиховете му са заредени с хуманизъм и добротворчество и тяхното въздействие е силно и трайно.

Анастасов е творец със свое място и трайно присъствие в панорамата на съвременната ни поезия. За него поетът е “шампион по мятане на слънчев диск”. В тази метафора се крие най-светлото начало което сродява поета с прекрасното.

Времето е най-големия съдник. Убеден съм, обаче че времето е за тези поети, които изразяват лирически неговия дух, които не търсят суетност и слава, а път към душите на хората. Петър Анастасов е един от тях.

<<<78910

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022