Неповторимият мъдрец

За първи път видях писателя Николай Хайтов още през детските си години в родното ми село Добралък, съседно на Хайтовото село Яврово. Хайтов прескачаше през лятото до Добралък, където обичаше да отсяда у калеко ми Александър Панайотов, на когото посвети есето “Добралъжкият летописец”. В книгата “Шумки от габър” той включи и есетата: “Душа за душа”, “Добра лъка”, “Радю и двете баби”, “Колеги” – всичките свързани с Добралък. По действителни случки , разказани му от Александър Панайотов, писателя Николай Хайтов написа и разказите – “Гола съвест” и “Букова глава” от сборника “Диви разкази”, донесъл му заслужена национална и световна слава.

Хайтов идваше в къщи и при дядо ми - свещеник Христо Попдимитров. В монографията си “Село Яврово” той написа: “Благодарение усърдието на свещеник Христо Попдимитров станаха известни три оригинални турски документа, отнасящи се до добралъжката мера. Единият от тях, тъй наречения “Добралъжки ферман”...”

Освен родното Яврово село Добралък е едно от местата, където големият български писател черпи творческо вдъхновение. За съкровените си преживявания там Хайтов споделя в своя “Дневник”: “Като отида в Добралък и видя старотията на къщите, влажните деретини като ме лъхнат и нагазя в калта, като видя брадясалите като четници добралъжени ранява ме тая дива гледка.

Като се махна вродения оптимизъм и неуморимото ми въображение заливат тая рана и видяното започва да придобива идеални краски, да се превръща в романтика, да става интересно, да вълнува и да пали...”

Истинското ми запознанство с Николай Хайтов стана на една творческа среща на писателя със студенти от Великотърновския университет, през пролетта на 1971 година. Първите думи на Хайтов пред нас бяха: “Трудно е да се наречеш писател, след като в българската литература е имало имена като Вазов, Йовков и Елин Пелин...” Мисля си колко трудно ще бъде на младите творци да понесат на плещите си тази отговорност, след като в нашата литература има вече и един Николай Хайтов.

След срещата в Търново изчаках Николай Хайтов насаме, подадох в ръцете му клонче от разлистен габър, което отчупих от търновската “Света гора”. Представих се, че съм от Добралък и следвам българска филология в старопрестолния град. Казах му, че съм го виждал в моето село. Хайтов стисна дружелюбно ръката ми и рече:

- Радвам се, че срещнах земляк, който обича литературата.

Събрах смелост и споделих, че съм написал вече и първия си разказ,

който излезе във вестник “Родопски устрем”.

В типичния си стил и с онази неповторима Хайтова усмивка, той ме поощри:

- Иване, знай, че писането е трудна работа. Работи, не се отчайвай и дай Боже да сполучиш!

След това добави:

- Ако напишеш нещо ново, изпрати го до списание “Родопи”.

И до сега е жива в паметта ми една от срещите с Николай Хайтов през лятото на 1976 година във вилата му в родното Яврово. Поводът беше моногра