Тая слънчева земя е моя

Самобитният и талантлив поет Александър Бандеров е автор на повече от десет стихосбирки, сред които се открояват “Денят е с две лица”, “Пътуване към планината” , “Когато си далеч” , “Ако останат спомени” , “Отвъд сините планини” , “Глуха тетрадка” до последната с мрачното и предчувствено заглавие “Отвъд” /2007 г./.

Сега, когато Бандеров не е между нас и неспокойният му творчески дух все още се лута между България и далечна Канада, където прекара последните 13 години от живота си, имаме чувството, че той е съумял да каже в творчеството си всичко за душевното неспокойствие и лутане, за любовта и раздялата, за тъгата и носталгията по родината, за мрачните бягства и завръщания.

Поетът ни завеща пророческите си думи:

“Животът е храбър,

смъртта ни убива.

И въпреки всичко, макар и обречен,

аз вярвам в света, че е жив,

че е вечен”.

В поезията на Бандеров думите са пестеливо подбрани, така както в живота говореше малко , но запомнящото се , вглъбен някъде “отвъд сините планини” на своите духовни терзания. Въпреки това той не беше самотник и имаше своите верни приятели, с които споделяше оскъдни радости и тревоги.

Поетичното творчество на Александър Бандеров, наситено с оригинална образност, силна емоционалност и гражданска съвест, е едно лирико – философско преосмисляне на същността и смисъла на живота.В него се срещаме с размисли за цената на човешкото съществуване, на неспокойния творчески дух и неудовлетвореност на човека, за духовния му свят, където емоционалният изблик е извор на изстрадан оптимизъм.

Лирическият герой носи в себе си неудовлетвореност, но не като сянката на песимизъм, а една непрестанна и вечна жажда към неоткрити светове, там, където все още духът на Магелан “неизяснен, неповторим, към бъдещето плува”. Поетичното му слово е омъдрено, а възприятието на света – твърде драматично, породено от несъвършенството му, от човешки слабости и грешки.

Поетът стоически носи своя житейски жребий, без да се примирява с него. Възприемането на света в неговите противоречия и драматични преживявания е омъдрено, а философските проблеми намират конкретен сетивен израз.

В много от стиховете авторът се връща в родния край, в “люляковото Лясково”, пътува по древните и неизбродни пътеки на Родопите, пълни с незабравими спомени, легенди и предания, за да черпи вдъхновение и сила.Сред родната планина, “богата на вдовици и легенди”, той търси душата на своята родна къща, отдавна забравените си спомени. Това са образи, картини и настроения, трогателно чисти, скъпи и близки, от които ни завладява една тъга и болка по изоставените родопски къщи, бранили векове правото си на живот:

“Без хора рухват старите ни къщи.

Горите се оттеглят без дървета.

В усоите планинската река

се блъска, сякаш иска да се върне”.

Наред с обезлюдяването на планинските ни села мотивът за вината на мигрир