Иван Д. Христов

Разказ

Черният гост

4.94(799 гласа)

Есе

Да оставиш следа след себе си

4.94(277 гласа)

Разказ

Манол Макрелата

4.92(332 гласа)

Есе

Тая слънчева земя е моя

4.92(471 гласа)

Есе

Неповторимият мъдрец

4.92(283 гласа)

Виж още

Милуш

4.96   (2309 гласа)

Милуш лежеше на дървения одър в голямата стая и гледаше струйките вода, които се стичаха по прозореца. Навън продължаваше дълъг ред от тъжни и кални дни. Вятърът непрекъснато извиваше и дъждът тихо ромолеше, като обръщаше в блато селото.

Милуш погледна към дъното на стаята, където се намираха дървеният шкаф и долапите, боядисани в синьо. Погледът му се плъзна по наредените на полиците – овчарска гега, десетина чана и тюмбелеци. Лицето му беше избледняло, а очите му хлътнали и загубили предишната сила и живост. Устата му горчеше от билките, които бе пил за лек. Дробовете му хъркаха задавено и проточено свиреха. Гърбът му бе като изгнил. Болката не му даваше покой. Вече не си спомняше кой ден беше легнал и кой идеше.

Буковите дърва пукаха в огнището и по тавана се отразяваха и гонеха сенки. Милуш отвори очи, загледа се в тавана и се унесе в миналото. Болката в гърдите не замъгляваше съзнанието му и спомените му бяха тъй чисти и хубави... В болното му съзнание изплува отново образът на стария. Такъв какъвто си го спомняше – висок, вечно брадясал, със сини, много сини очи.

Овцете са издоени и прибрани в кошарата. Над Чернатица припада мрак и в синкава здрачина се губят нейните върхове и била. Двамата стоят край запаления огън, греят се и си говорят. Стою Сивков запалва лулата, всмуква жадно от тютюна и отваря дума пак за овцете. Каквото му е на сърцето – това му е на устата. “Овчарлъкът синко е тънка работа – казва той... – трябва да караш овцете полека, да не ги подпираш и назорваш, кога пасат. Сами да си поемат пътя, сами да си лягат на пладнишка. Сбъркаш ли ги, крият млекото и току виж, че пет оки във ведрото по-малко си надоил.” Догаря огънят, изчезва и ликът на Стою Сивков, който преди да умре, завеща овцете и малкото земя на Милуш едничкия син.

Наскоро след смъртта на стария Милуш повика Ташо Кисьов, направи го ортак и подкараха овцете към Петльов чукал. Направиха егрек, оградиха и сая. На Петльов чукал паша колкото щеш, ама и много вълци се бяха навъдили тогава на това място. Милуш имаше големи каракачански кучета, без които не можеше крачка да направи. Но веднъж по бял ден вълк му отнесе коч и кучетата въобще не джафнаха.

Отдавнашна случка и сега вълнуваше сърцето на Милуш. Беше през една мартенска нощ. Затвориха овцете в саята, събраха дърва и накладоха огън. Постоплиха се. Ташо сух, но жилав и здрав човек, взе да се стяга за село.

- Отивам – казва – да пременя ризата на жената в село, пък ти варди да не изколи мечка овцете...

- Щом е такава работата, то върви със здраве – съгласи се Милуш.

Милуш остана сам. Нагледа овцете. Те лежаха вкупом и преживяха. След това се прибра в саята и уморен заспа в сеното. По едно време силен шум го събуди. Чу се тропане на вратата и пукане на дъски. Кучетата лаеха. Овцете се разшаваха и заблеяха. Милуш стана бързо, запали фенера, грабна пушката и отърча навън. Но какво да види? Натъркаляни двайсет брава овце. Вратата разбита. Дебелото дървено

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020