Иван Д. Христов

Разказ

Черният гост

4.94(799 гласа)

Есе

Да оставиш следа след себе си

4.94(278 гласа)

Разказ

Манол Макрелата

4.92(332 гласа)

Есе

Тая слънчева земя е моя

4.92(471 гласа)

Есе

Неповторимият мъдрец

4.92(283 гласа)

Виж още

Милуш

4.96   (2317 гласа)
серкме, с което затваряше саята, бе пречупено. “Дръж Перчо!” – викна сънено Милуш на най-хубавото куче. Но като се обърна, видя го да лежи проснато на земята. Мечката не бе пощадила и него. Подплашени се разбягаха и останалите овце. Два дена след това ги търсиха и събираха с Ташо по камънаците. Намериха и една овца, заровена близо до саята в един мравуняк. Същата вечер на това място се появи голяма, рунтава и стара мечка, но когато започна да рови, Милуш, който познаваше хитростта на това животно, я причака и уби.

После я занесоха с Ташо в селото и я побиха на мегдана, за да я видят всички селяни.

На тоя мегдан в празник ставаше голямо хоро, по два-три ката, краят му се не вижда. В такива дни Милуш слизаше в селото. Той слагаше големия овчи калпак на главата си, обличаше нова долама до коленете и се хващаше на хорото. Стройното му тяло, сините очи и мъжествените черти на лицето караха момите да се изчервяват, щом ги срещнеше с поглед.

На един такъв празник Милуш се глави за Севда – работно и здраво селско момиче. Наскоро след това вдигна сватба. Млад беше тогава Милуш, с буйна кръв. Нищо не можеше да го задържи вкъщи, когато овцете му пасяха по Петльов чукал. Един ден нарами торбата и тръгна пеш за Неврокоп, за да поръча чанове по мерак. След седмица се завърна с цяла дузина. Ама да видиш чанове! По три оки единият, а отвънка изписани. Залюлееш ли ги, пеят като камбани...

Остра болка като с нож отново прободе гърдите му. Пред очите на Милуш се залюляват чановете, люлеят се боровете, цялата земя се люлее.

В стаята влезе на пръсти Севда, състарена млада жена с разплакани черни очи и заплетена до кръста коса. Тя пристъпи плахо, за да не безпокои болния. Притури дърва в огъня и се приближи до Милуш. Севда отметна халището и допря студените си пръсти до челото му. Болният спря да бълнува. Отвори очи и я погледна.

- Да хапнеш малко, Милуш – тихо продума тя, като едва скриваше сълзите си.

Милуш закашля сухо и като протегна треперещата си ръка към Севда, бавно заговори:

- Севдо, то се е видяло, че скоро ще ми се кратят дните ... Ама ми се иска да умра с отворени очи. Извикай утре Ташовия син Никола да натовари чановете на две мулета и отиде при Ташо. Нека му каже да навърже чановете и прекарат стадото през Голо бърдо. Искам още веднъж да чуя песента на чановете... – като каза това, той отпусна главата си, загледа се в огъня и дълго нищо не продума.

На сутринта Севда изпълни заръката му и като се върна, видя, че Милуш е станал от одъра. За голяма изненада, той беше се пременил сам като за черква. Болният се чувстваше по-добре и тъпаше по стаята. Той вървеше бавно, с тежки къси стъпки, но главата си държеше изправена високо и гордо. Някаква невидима сила сякаш му помогна да се изправи на крака. Мисълта, че ще види отново стадото, го караше да се държи за живота.

След обед овцете превалиха билото и се спуснаха през зелените поляни на Голо бърдо. Милуш беше седнал до прозореца и с

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021