Мъжете от Венера, жените от Марс

При­с­тиг­на­ха в хи­жа­та по тъм­но. Спон­тан­ното ве­се­лие ве­че се бе­ше за­дип­ли­ло без тях­но учас­тие, но се на­дя­ва­ха да на­вак­сат изос­та­ва­не­то. Ди­джей Алекс не са­мо во­де­ше дву­ча­со­во­то пре­да­ва­не „По­бър­ка­ни рит­ми“ в ра­дио „Ат­лан­та“, но си до­кар­ва­ше и до­пъл­ни­тел­ни до­хо­ди ка­то дис­ко­во­дещ в „Бор­ле­до“, та кръв­та му бе­ше съв­сем ку­пон­джий­с­ка. Сче­то­во­ди­тел­с­ка­та ду­ши­ца на Вла­ди дни на­ред бе мач­ка­на от циф­ри, ко­и­то ти­хо на­бъб­ва­ха от раз­ни­те смет­ки и жур­на­ли, и се­га тър­се­ше да се спа­си в шум и ин­тен­зив­ни пре­жи­вя­ва­ния. За­то­ва с не­при­к­рит въз­торг по­с­рещ­на иде­я­та на Алекс да на­пус­нат гра­да в края на сед­ми­ца­та. Съп­ру­ги­те не се съп­ро­тив­ля­ва­ха про­дъл­жи­тел­но. Не­що по­ве­че — ен­ту­си­аз­мът им на­рас­на до­там, че по­ка­ни­ха още две при­я­тел­ки, от ко­е­то ра­ни­ци­те вър­ху ра­ме­не­те на мъ­же­те съв­сем на­те­жа­ха от хра­на. И от пи­е­не.
Пър­ви­те пет­де­сет гра­ма два­ма­та глът­на­ха на ав­то­га­ра­та в мал­кия град, пре­ди да се пре­х­вър­лят в не­в­зрач­но­то рей­с­че, на­ро­че­но да пъп­ли по ба­и­ри­те, за да ги от­ве­де в пла­ни­на­та. Вто­ри­те по­с­ве­ти­ха на се­ло­то: не за­ра­ди кръч­ма­та му — пре­ко­мер­но тра­ди­ци­он­на и обик­но­ве­на, — а за съ­щин­с­ко­то на­ча­ло на по­хо­да. За тре­ти­те от­во­ри­ха бу­тил­ка от ра­ни­ца­та. Из­ка­чи­ли бя­ха най-стръм­ния учас­тък и по­ло­ви­на­та път ос­та­на зад гър­бо­ве­те им. Же­ни­те пър­во­на­чал­но ги за­к­лей­ми­ха ка­то ал­ко­хо­ли­ци, но бе­ше по­ч­на­ло да се стъм­ня­ва и те скло­ни­ха да от­пи­ят по глът­ка за ку­раж. От­ка­за са­мо по-ни­с­ка­та от при­я­тел­ки­те.
— От чо­век, кой­то не пие, ни­що до­б­ро не мо­же да