Покаяние

В истерия стопихме гласовете си –

да се кълнем в Земята си до вечност.

Но вече искат утрешни наследници

от нас ограбеното им отечество.

Мигът от триумфалното пиянство

на Свободата си изтискахме...

Захвърлихме словата си опасни

с инстинкта си за ненаситност.

А после доокрадохме иконите,

предците си безсмислено отлъчихме.

След див грабеж сега се рони

и храмът ни, превърнат в кръчма.

От двойнственост – вече двуутробна,

е Съвестта ни. А сме все безгрешни...

Но й скалъпваме молитвата надгробна.

Децата ще са жертвените свещи.

Дали, Българийо, сега ще можем

да те спасим за тях, за всички?!

Че трябваше за Теб да се тревожим...

И после да крещим, че Те обичаме.