Прищина

Мария винаги бе мечтала като майка си за екскурзия до Париж. Но първата й беше не дотам, а до град- наистина като Париж, започващ с „П“, но едновременно и по-далечен, и по-близък от него - Прищина. “При-щи-на”- не като “при-щя- вка” на парижанка, нито като “при-каз-ка” за околосветски пътешествия, а по-скоро като като страховитото руско „при-каз“. Трябваше да се подчини. Не че някой я принуждаваше. Само беше останала без средства, както бе останала и без работа.

И другите, които я извикаха на екскурзията, бяха като нея. Само дето по-бързо бяха разбрали от нея накъде трябва да се ходи- към Прищина, а не към Париж. Обясниха й и какво да носи. Застяга багажа заедно с майка си, която много пъти мислено бе стягала своя за Париж- разбира се с нови дрехи и неща, които се носят на път: пуловер, рокля, панталон, жилетка, шал, чорапи, шапка, ръкавици, часовник, фотоапарат, несесер, очила, чадър. Сложиха от всичко и в нейния, само дето всяко едно нещо беше старо и бе умножено по толкова, колкото бройки намериха по гардеробите и чекмеджетата.

Фотоапаратът „Фет“ беше самичък. Беше на баща й, починал преди десетина години, недочакал свободата да пътува и да снима по света с него. Бащин спомен бе и часовникът „Сейко“. И той като фотоапарата бе единствен. Само дето фотоапаратът работеше, а „Сейкото” -не. Въпреки това го взе. Указанията бяха такива: „Пълни чантата, раницата, сака, слагай останалото по себе си, докато заприличаш на Барбарон, нахлузен върху тебе като върху закачалка“.

Закачалката вече почти не се виждаше, а Барбаронът бе голям като контейнер. Натежала от багаж и притеснения, Мария тръгна към автобуса. В багажника му не се събра боклучавия товар. Затрупа се с него цялата, както бе затрупан целият коридор и всички пътници. Все жени. Мъжете отдавна ги нямаше.

Жените тръгнаха на запад, по на запад от София към онези места- Сливница, Драгоман, Цариброд, Пирот- възхвалени от Поета и осветени от костите на ученици и студенти, пораснали във войници-капитани от орловия порив да бранят гнездата си. Трябваше да занесат хляб, но първо немски марки в техните. Това бе поривът - да стигнат до стомарковата банкнота с орела с разперените в порив крила върху нея. Нямаше да ги спре нищо: нито стократното им сваляне от автобуса с всичкия багаж за проверка, нито стотиците думи на присмех от страна на чуждите митничари, нито стотиците километри по мрачните ноемврийски пътища докато стигнат до пристана- пазара на Прищина.

Наредиха нещата на земята, започнаха да ги продават за „червени“- така се наричаха червените банкноти в съседната страна. Тук на пазара купувачите не се подиграваха като служителите на реда на границата. Продавачи и купувачи бяха обединени от грижата да се нахранят и облекат и не им бе до подигравки. В неназована общност се бяха събрали за размяна на едно срещу друго. Търгуваха направо: вълнен ръчно плетен пуловер за 8 червени ще стане на храна за следващите 8 дни. Такава ще е била търг