Мария Филипова - Хаджи

Поезия

Импресия

4.95(522 гласа)

Поезия

Прошка за България

4.91(1368 гласа)

Разказ

Споменът на мама

4.76(33 гласа)

Разказ

Срамниче

4.43(23 гласа)

Виж още

Опрощение

4.91   (253 гласа)
воила. Горката Росица, само дето не откачи. Оттогава той живееше в страхове и видения го преследваха.

На стъклото на колата се почука:

- Тук съм. Хайде казвайте, че бързам.

- Влезте, влезте в колата само за пет минути – и Хосе отвори, а Росица седна вътре, без да затваря вратата.

 

- Слушайте, Росица, - поде Хосе – уморих се от страшни кошмарни видения след погребението на сестра ми. Снощи пак я сънувах. Чисто и ясно чух гласа й. Беше като жива пред мен. Каза ми: „Хосе, още утре да върнеш на Росица златните накити, които й подарих. Аз на нея съм ги подарила и тя знае какво да прави с тях. Ако не ги върнеш, ще те удуша.”

Много пъти е идвала в съня ми, но този път наистина се изплаших. Сигурно съм извършил грях, но Бог ми дава възможност да поправя грешката си. Моля, простете ми, че постъпих така с вас! Вие не сте лош човек, истинска сеньора сте!

- Дон Хосе, оставете комплиментите сега! Ще ви кажа нещо, което е стряскащо. Знаете ли, че аз сънувах нощес нещо подобно. Доня Кармен ме попита на сън „защо не ги нося”. Първо се зачудих за какво става дума, защото изключих, че може да е за накитите. Но и във вашия, и в моя сън има нещо, което ме кара да се замисля. И на двамата тя ни казва нещо еднакво: че „знам какво да ги правя”. Дали не е нещо друго? А не просто „да ги нося”...

- Знам ли... Но аз просто да си ви ги дам. А вие вижте там какво ще ги правите. – каза Хосе с непривичен за него топъл тон и сякаш час по-скоро искаше да се отърве от странния товар, подаде на Росица пакетчето със златния ланец и гривната и сякаш скъса голям камък от шията си, та му олекна.

Росица ги сложи в чантата си и тръгна озадачена.

Прибра се вкъщи без да отвори пакета нито на другия ден, нито на следващия. Мина седмица. И пак събота... и пак изпусна чиния в мивката...

- Пак не отидох на гробищата! Ама че съм и аз! – упрекна се полугласно Росица. – Ще отида на църква. Може Господ да помогне да реша какво да правя с тези накити. Защото не са току тъй тези думи - „тя знае какво да ги прави”.

На другия ден беше неделя и Росица се запъти към близката църква. Литургията ще да е минала, но тя и без това не разбира какво си мърморят свещениците, на някакъв неразбираем каталунски при това.

Имаше сватба. Росица бръкна в чантата си и затърси дребни пари за свещи. Ръката й напипа торбичката с накити и сякаш се опари от тях. Хрумна й да помоли някой свещеник да ги освети. После ще мисли какво да ги прави. Запали свещ, помоли се за здраве и успех, както обикновено правеше и остана да погледа. Бяха малко сватбари, скромна сватба, а това беше необичайно за пищните и шумни сватби на испанците по този край. Дори младоженците бяха скромно облечени, почти беднички. Възрастна жена се кръстеше непрекъснато и не беше ясно дали на себе си говореше, или на Росица:

- Горкичките са и двамата! Бог да ги благослови! Беднички.В детски дом са пораснали, без родители, милите... Ама като са

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020