За сборника "Антитоталитарна литература"

Рядко научните сборници, които излизат на български, стават за четене от по-широка (а и тясна) аудитория. Мислех си, че е невъзможно да бъда изненадана от „елитарните" дискусии, които в общия случай не са в състояние да прокламират хуманитаристиката, като поле на идеи, променящи мислене, свят и действителност, дръзвайки да се опълчват на установените норми, хора и непродуктивност.

Сборникът "Антитоталитарната литература" излиза през 2009 в Издателски център „Боян Пенев" на БАН, негови съставители са Вихрен Чернокожев, Божидар Кунчев и Едвин Сугарев. Четох го като роман, след който имам главоболие от многото мисли, които идват към мен.

Сборникът е от статии, посветени на „другата" литература, която е алтернативна на литературата на социалистическия реализъм (чисто времево – 1944-1989 е в центъра). И не само, според определени схващания, "антитоталитарна е оная литература (във възможно най-широкия смисъл на понятието литература), която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защитава насилствено потъпканите граждански права и свободи...

Това е литературата въпреки, която принадлежи единствено на самата себе си" (Вихрен Чернокожев). Коментира се, че подобно оределение позволява да се включи и времето до 1944 г със своите инакомислещи... Мисля, че тепърва изследователите ще уточняват границите, казусите, дефинициите...

Сборникът е впечатляващо и образоващо четиво, с нелек, но силно концентриран, наслагващ и разбираем език. Не става дума за представяне на гледните точки (като в журналистиката) или за мнимите и несъществуващи истини (като във философията).

Сбoрникът „Антитоталитарната литература" измерва някаква амплитуда и обща топлина на „тялото". Преминавах от статия в статия, като от разказ в разказ, и не виждах разностилие – само фиксирах смисъла и непримиримостта. Непримиримомост, но не като ожесточение, а като споделен литературен и житейски опит, който непременно трябва да покажем на децата си, на хората около нас.

Стигам до извода, че функциониращото знание преминава през перипетии, празноти, за да намери опората на другия: Иван Младенов, Никита Нанков, Елка Димитрова, Иван Христов, Божидар Кунчев, Цвета Трифонова, Николай Аретов, Зейнеп Зафер... Това са само някои от авторите на статии в сборника.

Споменава се цяла плеяда български творци, някои от които са непознати за масовата публика, като писателите емигранти: Димитър Инкьов, Христо Огнянов, Стефан Попов, Димитър Динев, както и онези, които съзнателно и протестно са живели като вътрешни емигранти: Радой Ралин, Александър Геров, Блага Димитрова, Константин Павлов, Биньо Иванов...

В целия сборник се усеща отговорността за бъдещето, отбелязва се, че „битието на антитоталитарната литература е битие в истинността", защото паметта за тоталитарното зло не назидава, не