Николай Заяков, по-другият поет

Винаги съм считал Николай Заяков за по-друг от другите пловдивски поети. Основание за това ми дава неповторимия поетичен изказ и стилистика на поета, по-различното светоусещане, трудно разгадаемите философско – естетически послания в творчеството му. Спокойно можем да наречем Заяков – Пастирът на звездите, сякаш поета е поставил като синоним на собственото име, заглавието на най-силната си поетична книга.

Дългогодишния редактор и завеждащ културния отдел на вестник „Комсомолска искра”, а по-късно и главен редактор на литературното списание „Тракия”, роденият в с. Врабево, Троянско, Николай Заяков свързва целия си живот и творчество с Пловдив и близкото до него село Брестник. Заедно с Петър Анастасов и Иван Вълев, той е един от тримата големи лирици, появили се ярко на литературната сцена още през шестдесетте години на миналия век.

Първата си книга „Въпреки” издава през 1967 година в ДИ „Христо Г. Данов” – Пловдив. Следват „Непреклонна възраст”1973/, „Съдба на цвете”/1976/, „Работни думи”/1977/, „Магазин за метафори”/1981/, „Ешафод”/1985/, „Свещ”/1990/, „Дневникът на господин Самотен”/1999, награда Иван Николов/, „Пастирът на звездите”/2008, награда Пловдив/ и романа „Евангелие от Никола.” /2010/.

За един от най-ярките пловдивски поетични гласове Антон Баев пише: „Заяков остави великолепно поетическо наследство от класически и свободен стих, а като финален акорд избра своята лична библия, която нарече „Евангелие от Никола”.

Още първата стихосбирка „Въпреки” привлича вниманието на читателя с младежко дръзкия и провокативен тон. До днес тя е запазила своята оригиналност. Годините ще отминават, но Заяков ще остане верен на своя младежки порив - да бъде поет „Въпреки”. Той остава докрай верен на заявената някога категорична житейска и творческа позиция: „Не съм оня, пред когото трябва да се молите - /нито пък съм оня, който се моли”. Стиховете в първата книга са иносказателни, но метафоричното изразяване на думи остава. Поезията е като магия на думите. Думите като начало и смисъл на духовно общуване в откривателския възглас на поета: „Как всяка дума има живот. /Как всичко подчинява се на думите”. По-късно в стихосбирката „Работни думи” авторът влага цялата си поетическа дарба в борба с думата. Според Енчо Мутафов: „Заяков превърна думата в предмет на внушение, образ. Думата става тема”.

Цяло предизвикателство е да навлезеш в дълбоките води на Заяковата поезия. Навярно за това Яко Молхов в книгата си „Пловдивски силуети” откровено споделя: ” Трудно ми беше общуването със стиховете на Николай Заяков. Те поставиха на изпитание критическата ми съвест”.

В стихосбирката „Съдба на цвете”, както и в предходната „Непреклонна възраст” е постигнато едно по-голямо равновесие на духа, в сравнение с първата. Поетът ни среща със стилизации на природата, със стремеж в обикновеното да вижда необикновеното,с философски обобщения, които ни правят съпричастни към