лко планини и не можеше да ме защити. Бях на 7 или 8 години, а вина носи и старото портманто - мрачен циклоп-иконом, който все още дебне до входната врата на стария апартамент с немигащо огледално око. Липсва ми. А тогава бях твърде малък - стоях пред огледалото и не се харесвах. Комплексът трябва да е вдъхновил ленивото пробуждане на аза и първите плахи опити за самоопределяне. При мен е проработило така. При други е проработило точно на обратно. Представете си малки невинни момиченца, чийто бистър поглед гали огледалото - там, където сините като ириса панделки са втъкани в слънчево русите букли. Вие си го представете, защото на мен ми е трудно. Винаги притичвах покрай своето отражение, толкова не ми харесваше, че чак ме дразнеше. И докато някои изучавали своята физическа метаморфоза и отбелязвали с драскотини на тръбите от парното своето израстване, аз съм бил зает с болезненото занимание да отричам себе си. Не забравяйте, че съм бил дете и съзнателното самоотрицание не е било възможно. Наместо това съм започнал да преиначавам фактите и така още от малък посветих живота си на обречената борба срещу реалността и нещата, които не могат да бъдат иначе.