Това беше най-несамотното листо. И най-обикновеното. Като останалите си събратя не знаеше какво значи фотосинтеза, но това не му пречеше да участва в нея. В края на краищата дървото беше живо благодарение на листата, слънцето и фотосинтезата. Но както вече отбелязахме, листото не я знаеше тази дума. И други не знаеше. Изобщо си висеше незнаещо нищо и се различаваше единствено по това, че бе последно на своето клонче.
Пред дървото имаше пейка. Обикновена. Градинска. Зелена.
Веднъж там спря жена. И вместо да седне на пейката, се качи върху нея. Иначе не можеше да стигне до клончетата с листа от акация. Откъсна си едно и тогава седна.
Започна да брои – щастие, нещастие, път, писмо...
Въздъхна жената. Тежко. Дори много тежко.
После се прибра, събра багажа в един куфар, хвана детето за ръка и тръгна към гарата. Беше се паднал „път“.
Един цял клас деца се изсипа на улицата. Десетки крака стъпкаха листото във влажната пръст.
То така си и остана в калта – неразбрало, че е било Съдба.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.