Дишането

Превод: полски Мария П. Георгиева

4.88   (91 гласа)

Най-важната от всички дейности, защото е свързана най-неделимо с нас, е дишанeто. Мога да не ям със седмици, да не пия няколко дни, не дишам – едва няколко секунди. А въпреки всичко често мисля за яденето, а почти никога за дишането. Вдишвам въздух и издишвам, вдишвам и издишвам. Безсъзнателно. Без прекъсване. И това, преди всичко, стои в основата на моето присъствие в света.

Понякога обръщам внимание на това какво дишам. Обикновено някакъв аромат събужда моето съзнание: парфюмът на някой, който минава покрай мен, или ядене, когато съм гладна. В уличното задръстване, притеснена от изпаренията на изгорели газове бързо включвам вентилацията на колата, за да разредя отровата, която вдишвам. Всъщност само понякога, в гората, в планината или в полето, и в особено добро разположение на духа, ми се случва съзнателно да вдишам глътка въздух и с удоволствие да забележа, че дишам. Тогава за момент се съсредоточавам върху самата дейност. Блажено усещане. За съжаление, забелязвам този важен и прекрасен процес най-често тогава, когато нещо го смущава. Значи по време на неприятно преживяване. Когато бягам и вече не мога да си поема дъх. Тогава дори имам претенции към дишането, че ме разочарова. Дотолкова не съумявам да отделя себе си от дишането, че противоречието между моята воля и неговия ритъм ме изненадва и поразява болезнено. Тези неприятни моменти изострят вниманието, но се случват рядко. Обикновено се отнасям към дишането като към нещо, което ми принадлежи, и не мисля за него.

Има такива места, които напуснах преди много години, но може би до днес моят дъх кръжи над тях. Разбира се, разреден, разнесен от вятъра, размесен д дъха на другите, не само на хората, заедно с които съм дишала, защото там имаше и кучета, а през нощта към нас се е присъединил и дъхът на тревите, листата, а също и на индришето, което ухаеше със злостна зеленина. От моя дъх там вече сигурно са останали само свободни частици във въздушните пространства. Някои от тях може многократно да са ставали част от дъха на други, непознати за мен хора. В този случай тяхната чуждост малко ме безпокои. Ами че дишането, изворът на вътрешна енергия, може би е някак си свързан с моята идентичност. Но това изглежда така, сякаш определени елементи на света за момент за момент са се превръщали в мен, а след това са отлитали и, отново за миг, са позволявали на някой друг да изгражда себе си. Може би не трябва да се привързваме твърде много към представата за собствената си изключителност, макар че на индивидуалисти, каквито сме, подобни мисли могат да изглеждат неприятни.

Смятам обаче, че е възможно да се отиде още по-далеч и да се оспори всеобщото убеждение за съществуването на пропаст, която дели нас – отличените с живот – от неодушевените елементи в света. Но всеки дъх побеждава и премахва тази разлика.

Участваме във въздушна реалност, която не виждаме и от която зависи нашето съществуване. Вероятно си заслужава този факт да бъде обмислен, защото мож

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024