Моят астрален близнак Николай Заяков

4.97   (736 гласа)

27 октомври е нашият общ рожден ден. Никога не съм вярвал в чудесата на астрологията, но съм длъжен да споделя една история, която така или иначе налага астрален отпечатък върху природата на нашето земно приятелство. Случи се така, че веднага след университета и двамата се оказахме в Пловдив. Той, защото се ожени за Дима, току що завършила медицина и започнала работа в родното си село Брестник и аз, защото също като него можех да започна работа в пловдивския младежкия вестник. Да предположим, че това е било случайност. Няколко години по-късно, мисля, че беше през лятото на 1972 година, имах необяснимо автомобилно премеждие. Връщах се късно през нощта с новичкия москвич от София. На четири километра преди Пловдив (така му викаха — Четвъртия километър) усетих, че не успявам да преодолея сладката наркоза на връхлитащия ме сън и заспивах. Било е за секунда или две, но когато излязох от самоубийствената упойка видях, че колата е напуснала асфалта и вече лети към крайпътните дървета. Инстинктивно натиснах спирачки, похлупих чело върху волана и чух сърцето се. Биеше учестено и тревожно, сякаш искаше да ми каже нещо. После погледнах часовника си. Беше около два след полунощ. Както обикновено, на другия ден пристигнах на работа преди колегите от Пловдив. Ние с Николай пътувахме от селата си с ранните автобуси и винаги пристигахме на работа първи. Той вече беше на бюрото си и настройваше върху валяка на машинката си поредния лист хартия, за да започне планираната статия или да препише снощното си стихотворение. Предавам дословно репликите, които разменихме тогава, защото тези неща не се забравят. Помня своите думи и чувам гласа си, който ги произнася. Помня неговите думи и чувам гласа му…

АЗ: Знаеш ли какво ми се случи снощи като се връщах от София малко преди Пловдив.

Той вдига очи към мене, дълго ги задържа върху очите ми, сякаш не можеше да повярва на това, което е чул.

ТОЙ. На четвъртия километър ли!

АЗ (шокиран). Откъде знаеш?

ТОЙ (вече се е изправил) Дай една цигара…. Заспа, нали?

Подадох му цигара.

АЗ. Искаш да кажеш…

ТОЙ. Миналата седмица ми се случи същото. На същото място. Заспах… Не ти го казах… не знам защо.

АЗ. Някой иска да ни убие.

ТОЙ. Но някой ни пази.

И се усмихна. Както винаги се усмихваше. Щастливо и тъжно.

Затова озаглавих този текст по този начин.

 

* * *

 

Десет години преди това. Късната есен на 1962 година. Митичната 65 аудитория на Софийския университет е претъпкана. Фанатичните почитатели на поезията са дошли да аплодират любимците си от литературния кръжок „Димчо Дебелянов“. Аз съм първокурсник, следвам българска филология и като повечето от момчетата, дошли от село, пиша стихове, но кога ще ме приемат в кръжока, кога ще запишат името ми в афиша на поредното литературно четене, един господ знае. Тръпна в очакване да чуя кумирите си, властелините на университетската литературна държава. И ето, започва

1234>>>

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020