а световна война ние пак губим, и то окончателно, излаза към бленувания Егей. Въпреки победи, въжделения и дипломатически примамки. И тогава, а и сега се питаме – напразно ли беше всичко,защо десетки хиляди български синове проляха кръвта си за една военна авантюра. Нали самият Ст.Стамболов, националреволюционерът, смяташе, че освобождението на Македония и Тракия следва да се добие не с оръжие, а чрез просвета и духовно обединение. И в това е огромната роля на Българската екзархия за запазване на бълг.национално съзнание. С такт и умение Стамболов получава берати от султана за назначаване на владици в М. и Тр. Резултатът е 1300 свещеници, 1600 църкви, 73 манастира, 14 епархии в Македония и 2 в Тракия, 1373 български училища, 13 гимназии в Солун, Скопие, Битоля, Сяр, Одрин, Лозенград и пр.Именно екзархията поддържа националното единство. Затова са пророчески думите, с които екзарх Йосиф І се обръща към Фердинанд при сключването на Балканския пакт през 1912 г.: „Тридесет години копах кладенец с игла в Македония и Тракия, който вие с един замах заровихте!” Тази трагична, предизвестена последица от хазарта на войните е видяна и от стария македонски учител в разказа „Помаци”: ”От времето на Груева и Гоце Делчева живея аз в Македония и главата ми побеля от борби и страдания из турските зандани. Ние крепихме българщината из тия краища и тухла по тухла градихме великото дело на екзархията. Къде е сега тая величествена сграда, що хвърляше сянка от Черно море до Охрид и обединяваше народа ни под турско иго? И помен не остана, рухна в няколко месеца поради глупостта на вашите софийски държавници...Ето, чета сега българските вестници, наблюдавам и страшното самоизяждане на партиите и питам: имат ли ум тия хора в България?...Та толкова ли е голямо българското племе,за да се самоизяжда тъй жестоко...” В същия текст е изобразен потресаващ епизод от нехуманната конвенция за преселение на малцинствата. На кея на Солунското пристанище близо 150 000 български мюсюлмани, т.е. помаци от Тиквешко, се изселват по нареждане на сръбското правителство. Товарят ги на турски параход, който ще ги отнесе към бреговете на Азия. Старци и деца са блъскани като добитък от лодките на палубата. И един покъртителен старчески вик смразява стълпилите се на пристана нашенски журналисти: „- Олеле, бубайчице златен, ако Бога имаш, пусни ни да си одим!...” И тук повествователят не издържа пред сирашката участ на рода ни: „ – Чувате ли, чувате ли, братя – той говори български, езикът на цар Симеона...Късчета от тялото на племето ни се късат, кръв капе във водата.Боли ли ви, братя, за този нещастен правнук на Самуиловите войници, изгубил вяра и народност, лишен от родината си, преди да влезе в гроба...”
Това животрептящо съпричастие към участта на другия е една от присъщите особености на авторския изказ, който ни удивлява с многозвучието си от темперамент и дълбочина, образност и динамика, интимност и мек хумор, документална фактологичност и романтично обговаряне на преживяното. Сил
