Нашепнато по вятъра

Тя, свободата ми,

живее

във връхчетата на косата,

докато рови с пръсти в нея

обезумял напролет вятър

и я запраща,

безнаказан,

по много слънчева посока.

Недей да търсиш завет,

с разум

не я предпазвай от високото:

подмамена от хвърчилата,

се впуска лятото да гони –

непомъдряла,

любознателна,

хлапашки влюбена в балоните...

Ще спре морето да изпие

след дълго скитане,

в пустиня

да пусне корен,

да развие

небето в тънка нишка синя –

да хване слънцето във мрежа,

преди на есен да пристане

и плод да я превие – тежка,

до зрънце свила премълчаното.

Ще праща обич до поискване

под заснежените фенери –

по ъгълчето на усмивката,

премръзнала,

да те намери,

преди залостени във нея

зениците ти да останат

и уморена да се слее

с извивката на твоето рамо.