...а бях

Внезапно не ме ли опари вълнение,

няма какво

да търся там – а бях...

Улиците пак така щурват както преди,

преплитат се, пречупват се,

но има една, която се вие отгоре до долу

до езеро,

между дървета, сънливо масивни,

които простират клоните си и

пазят домовете зад тях

или звучат с клони и листа като

клавесин.

И хора се втурват тук по това време

с ясна посока, уверени,

че са необикновени

и с тънкия си усет са намерили пъстра

галерия с най- типичното – блъсканица,

голота, цвят на различни езици ...

Тук денят не си отива нажежен,

няма огнена въздишка и с очакване

от вчера да те посрещнат или изпратят.

На прекрасна тераса написах

“Планинско утро” и в гората, лудо зелена бях

птица и “ Лавандулови полета “,

омаяна от сладкия дъх и синьо

виолетовата хармония...

Тук гласове ти шепнат обещания, но

се загърбват с нежен цинизъм

и се връщаш там, където те обичат

/ или само така си мислиш /

укротена от отсъствие...