„Луна“

Можех ли да те погледна, без да се извърна в страни?
Нима по-малко щеше да боли?
Можех ли да те прегърна, без да кърви?
Нима сами щяхме да бъдем аз и ти...

Вият се мечтите, вият и вълци в горите
срещу Луна, проклела ни в зорите.
Наказа ни, че сами бяхме аз и ти.
И ѝ досвидя, и ни плени, и ни уби...

А просто исках боса по земята да вървя,
да стъпквам клони, да оставя алена следа
с магия пропита, че да те привлека
во веки мой да те направя, да те закълна...

Но завидя, заради свойта самота Луната.
Че нейният любовник е далеч, не мой погали ѝ душата.
Затуй разкъса ми снагата, разпори бедрата,
бездушно ме захвърли в на демоничните страни недрата...

А теб остави да се скиташ нощи и дни,
без да ме намираш, без да ме помниш дори.
Като просяк без цел и посока,
като див звяр, обречен на съдба жестока...

И когато най-сетне демонът ме освободи
ти бе грохнал от брод, несполуки и беди.
Целунах ти лицето, но в очите не напираха сълзи.
Бяхме сами, ала вече не сме аз и ти...