Баща ми и черешата

ките ще изскочат отнякъде и ще нахълтат в нашия двор. Беше заразил и баща ми със страстта си към пчелите. Донесъл бе четири кошера и ги бе наредил в един от ъглите на градината ни. Онемявахме, докато слушахме за мечките, които слизали по дворовете и отмъквали кошерите...

Пред нас в непрогледния мрак трепкаше ивица светлинка. Стърженето на динамото в задната гума на велосипеда и приказката на татко ми бяха подействали приспивно. Бях заспал в топлината на ръцете му. Когато се събудих, валеше. Бяхме спрели. Беше се спукала гумата на велосипеда. Баща ми поиска да му светя с фенерчето. Щеше да ремонтира задната гума. Бяхме превърнали дъждобрана в чадър и застанали под него. Баща ми не можа да случи с кръпката, въпреки че опита два пъти. Дъждът се бе усилил. Дъждобранът не ни бе предпазил от намокряне. С аромата на злак и пръст усещах и дъха на дъжда по кожата си.

“Оттук насетне ще вървим, синко, дай ръка”, каза баща ми. С лявата си ръка хванал моята дясна, а с дясната подкарал велосипеда, бяхме продължили. В лявата си ръка стисках здраво фенерчето, въпреки дъжда. От време на време, баща ми ме подканваше да светя с него.

Докато аз говорех за мечките, за историите на чичо Бюнямин, баща ми си пееше тихичко:

Пиле, пиле феникс отвисоко пее, аго,

в пазвата на либето чифт гургулици растат.

Пиле, пиле, не плачи, миглите ти се мокрят, аго,

да поплача, а ти лудо се радвай, радвай да се, мокри душата.

Пиле, градина да станеш, а аз роза в нея, аго,

право ли е да горя и догарям, пепел да ставам.

Пиле, пиле, ти господар, аз раб пред прага ти да бъда, аго,

радвай се, радвай се, радвай се

Остави да говорят,

тази е рабиня на този, аго.

Гласът му беше трогателен. Знаех, че там, закъдето се бяхме запътили, живееше първата му любов. Веднъж на една къна[2] в града, млада жена с дълга черна коса и просълзени красиви очи, ни прегърна силно с брат ми. Като деца не можехме да осмислим това. Също и шушуканията на жените, вперили погледи в нас тримата. По-късно научихме, че хубавата жена, която зовяхме леля Лейла, е първата изгора на баща ни.

Аз си представях как ще пристигнем в зеленото плато” на чичо Бюнямин, как ще отидем до пчелните кошери, до овощната градина, вълнувах се от обещания лов на пъстърви. А баща ми бе в омаята на песните на любовта си.

Сънят капеше от очите ми.

Гласът на мама ме откъсва от това пътуване. Изведнъж се сещам как в един слънчев ден се връщаме с велосипеда в града, в ръка с фиданката на черешовото дърво, в чието стъбло се бях облегнал. Когато се преместихме в този град, баща ми беше взел фиданка от същото черешово дърво и за тази градина. Разклонилата се череша постоянно напомняла на майка ми за мен. „Не спете под дъжда така”- предупреждаваше гласът й, но аз се правех, че не я чувам и отново и отново поемах към спомените си оттогава.

---

1. На 12 март 1971 г. в Република Турция се извършва военен преврат. (Б.пр.)

2.