УТОПИЯТА БАЛЧИК

турен герой. Но кой се обръща към застиналата картина на реката Стикс и понесените в лодката на Харон сенки към царството на вечната забрава. Смъртта присъства във всяка своя форма дори във владенията на боговете, еликсирът на безсмъртието се оказва безсилен пред волята на Фортуна. Какво значение има тогава божественото, не би ли трябвало да се различава от земното в своята нетленност? Като властелини на времето не следва ли боговете да се движат единствено по вертикалния пространствен ориентир?

Древногръцките безсмъртни смъртници не са проявления на онази трансцедентна сила, непонятна и непостижима. Те са антропоморфни въплъщения на първичните стихии, произлезли от Хаоса, и заедно с това носят унищожителността на личния си каприз, крайността на нагона и обсебващите емоционални състояния, водещи към неминуем разпад. И тъй като древногръцките богове са създадени по образ и подобие на човека, той притежава същата необузданост и склонност към саморазрушение в интензивността на чувствата. Тази жажда за живот е присъща на онези романтични натури, които доброволното скачат в бързея, знаейки, че ще се удавят. Защо го правят? Какво се крие в лекомислието и слепотата на мечтателите?

Човекът притежава една отличителна черта, задвижвана от инстинкта за самосъхраняване – умението да се приспособява към всякаква среда и новости. Това качество му отнема нещо ценно – обръщайки внимание на промените, а не на статиката, той не може да се наслади на нито един обект, влязъл в обсега му за дълго или веднъж, станал негово притежание. Хедонистичната адаптация е психологически процес, при който хората бързо се връщат към базовото ниво на щастие, независимо дали са преживели нещо хубаво или лошо. А представете си, ако един ден те се събудят безсмъртни, а заедно с тях природата застине в пролетна картина и наподоби райските селения и градината, която бързо е изпълнила взора на ненаситната Ева. Ще илюстрирам изпълнението на този невъзможен сценарий с житейския път на измислените от Джонатан Суифт безсмъртни същества, наречени стрълдбръги. До 30-годишна възраст те живеят като обикновени хора. Постепенно стават меланхолични и сприхави, изпълнени с гняв и завист срещу заобикалящите ги смъртни, които се променят и в края намират покой. След като навършат 80 години настъпва своеобразно тяхната „гражданската смърт“. Скоро губят зъбите, косата и сетивата си. Суифт представя реалността на ходещите трупове, залогът за вечното съществуване всъщност се явява самата преждевременна смърт, принудителното вегетиране и превръщането на стрълдбръгите в сенки не на отвъдното, а на тленния разпадащ се свят.

Оказва се, че ценно за човешката сетивност е единствено преходното, променящото се от една форма в друга, това, което не може да бъде подложено на бързата асимилация и привикване.