Черният гост

След обяд решихме да се поразтъпчем. Излязохме извън селото и се запътихме към “Св. Илия”. За два часа стигнахме на върха. Пред очите ни се откри една гледка, да й се ненагледаш. На юг – Персенк забил своето бяло чело сякаш в небето, приличаше на побелял старец, отстоял на снежните бури. На изток – ширнали се ония ми ти склонове и бърчини една връз друга, като че се надпреварват коя от по-високо да види света. На запад – плахите лъчи на залязващото слънце целува нежно Чернатица. Раздиплила своята снага, все още покрита със снежен калпак, планината имаше неповторим вид. Мухтар въздъхна, избърса потта от челото си и каза:

- България е много красива, но за мен най-много Родопи!

Постояхме доста време на върха. На връщане се спуснахме без път по полегатия северен склон, обрасъл с едра букова гора, където имаше преспи сняг. Мухтар вървеше след мен, потта се стичаше на вади по лицето му, но за почивка дума не каза. Питам го: “Измори ли се, Мухтар?” А той ми отвръща: “Нищо ми няма, върви.”

Бързахме. Слънцето се беше скрило отдавна и синкавите очертания на Чернатица вече се губеха във вечерния здрач. Върнахме се по тъмно. Дотук всичко хубаво, но лошото бе, че сутринта трябваше да си ходим. Вечерта отидохме отново в кръчмата. Разбраха хората, че ще си ходим, и завикаха на Геро:

- Тая вечер няма да затваряш. Тука ще осъмнем… Нека другарят от Судан разбере кога е идвал в нашето село. И той наистина разбра!

Попитах Мухтар:

- Как е, харесва ли ти тука?

- Иван, тука хора много добри, но много опасни.

- Защо да са опасни?

Той ми сочи празните бутилки на масата и се смее.

По-нататък какво ставаше право да си кажа, не помня добре. Спомням си само, че по едно време бай Петър Дипломацията беше се качил на един стол и ръкомахайки, държа реч:

- Другари, всички честни хора по света сме братя… Няма бели, няма черни. На всички кръвта е червена и никой от хубаво не бяга. Хората трябва да се обичат и уважават…

После слезе от стола и една пламенна целувка украси лицето на моя приятел. Не знам дали от виното или от нещо друго, но се насълзиха очите на много хора. Наредиха се на опашка да целуват Мухтар. И той не издържа и от неговите очи потекоха сълзи.

Тъкмо пропяха първи петли и бай Васил донесе гайдата. Излязохме навън и хванахме хоро. Така дочакахме утрото. Удържаха хората на думата си, че докато тръгне рейса, бай Васил надуваше гайдата, та щеше да я спука. Селяните изпращаха Черния гост!