Роман(с) за емиграцията

ещеникът тихо обяснява как като се стопли, от управата ще насадят пак цветя. Трябва да купя момини сълзи, те свършват бързо напролет, розови момини сълзи, и люляк, не, люляк няма да разрешат в самото гробище, но към оградата може. Въртят се първите снежинки, като черешови цветчета, които вече цъфтят там, откъдето е дружката ми.

Пристигам на автогарата, препълненият междуградски автобус е готов да потегли. Шофьорът понечва да затвори вратата, погледът му слиза от подпухналата от рев физиономия през черната кърпа и черното палто до измазаните с кал до глезените ботуши. Униформеният мъж поклаща глава и сваля чантата си от резервната седалка за втория шофьор. Вади бутилка вода и ми я подава.

- Качвай се! Там ще те чакат ли?

Аз кимам. Вратата се затваря.

- Уважаеми пътници, благодарим ви, че избрахте...