Техните Българии

Националното его неизменно се вълнува, когато Другите пишат за него.

Този вид текстове винаги са интригуващи, защото дават възможност за локален поглед върху историята с посока към другата гледна точка, намираща се извън установените модели за възприемане на цели периоди. Изглеждат минимизирани, но разкриват привидно познати истини, изплъзващи се от полезрението с традиционната заблуда, че всичко е ясно. Нищо подобно.

Професорите Юлиана Рот и Петър Стоянович са съставители на „България от първо лице“ – дневникът на Мари Айхорн в София за периода 1924 – 1925 г., а Мерсия Макдермот с „Имало едно време в България“ се сбогува със страната, с която я свързват работа, книги, неподозирано широк кръг от контакти.

И двете авторки във времето на появата на книгите им са безпощадно неизвестни за масовия читател дори и щедро да се разтвори ножицата между младостта и зрелостта. За първата, Мари Айхорн, това е обяснимо. Частната учителка е добре приета от софийското висше общество, но няма как да стане обществено значима, за да печели книгата й от нейната собствена популярност. Мерсия Макдермот държи да се знае, че книгите ѝ са предназначени за англоговорящата аудитория, но заради тях тя става чуждестранен член на БАН, доктор хонорис кауза на Софийския университет, почетен гражданин на Карлово и Благоевград. Извън титлите получава всенародна известност, задължителен гост е на най-престижни форуми, при срещи получава до 1000 карамфила, непознати целуват ръката й, защото само с основните си книги – преди всичко за Левски, а след това за Гоце Делчев, Яне Сандански, по-късно за Димитър Благоев е

2

показала, че е повече българка от много българи. И това е до време. При търсенето на въпросната книга „Имало едно време в България“ се оказа ,че при справка в интернет дали притежават книгата книжари от най-известните книжарници в страната питаха повторно за името и внимаваха правилно ли го изписват. Те не знаеха за нея. Отделен е въпросът дали това са хора, които със същата ангажираност могат да продават опаковани хранителни продукти, но Мерсия Макдермот 33 години след напускането на България беше вече непозната.

И двете авторки при несравнимата си различност се оказват анонимни извън пределно тесния кръг ценители и читателите, изкачили се доста нагоре по възрастовата стълбица. Мари Айхорн е в България година и половина, но това е времето, когато по улиците на страната проехтяват често изстрели и политически противници се прощават с живота си, хвърчат човешки тела при атентата на църквата „Света Неделя“, освещава се храм паметника „Александър Невски“, културната програма на столицата е в поредния си апогей, има творчески прояви и законодателна политика, превръщащи страната в терен на много противоречиви процеси. По силата на обстоятелствата Мари Айхорн е сред хората, които са в епицентъра на тези събития, но нейното място недвусмислено е в периферията. Ако се припомни една класическа творба на славянските литератури „ Госпожица Ант