УТОПИЯТА БАЛЧИК

Творбата на Радка Рубилина „Балчик“  не е поема в класическия смисъл. Поемата е жанр, който се намира на вече трудно различимата граница между лириката и епоса – бягайки от тясно специализираните теоретически постановки, можем просто да я очертаем като „повествование в стихове“. За поемата е нужна фабула, свързващи сюжетни нишки, спойка между събитийност и сантимент към преживяването в неговата пълнота. Цикълът от лирически стихотворения „Балчик“ се превръща в апотеоз не на конкретно събитие, а на самия живот. Отделните лирически отрязъци са кратки епизоди, лишени от описание на случващото се отвън, но свързани с променящия се свят вътре, в съзнанието на самата лирическа героиня, отъждествяваща се с фригийската богиня на плодородието Кибела. Интересно е това двойно съпреживяване на злощастната съдба на митологичната фигура. От позицията на читатели нашият поглед към нейната история е рамкиран, ние чувстваме страданието от измяната, стихийната отмъстителност неавтономно, васални на свръхсетивността на самата лирическа героиня. Болката на човека и божеството се слива, доказвайки, че няма имунизирани от ужилванията, от преломните моменти, чрез които осъзнаваме, че не принадлежим на статиката на вечно съществуващото.

Кой чувства динамичността? Не са ли тези, които препускат, знаейки, че времето им е ограничено, които чувстват пълнокръвно, с цялата наситеност на цветовете в палитрата? Стихотворенията в творбата смислово изграждат пътя, който се мъжделее напред, хоризонта, създаващ оптическата илюзия за непрекъсната линия, която с вървенето виждаме, че все пак има очертан край. По този път босонога и изящна пристъпва дори богинята на плодородието и вечната пролет, чиято скална статуя, понесена от водата, ще бъде неминуемо деформирана от ерозията на времето.

За да потърси отговори на неизчерпаемия екзистенциален въпрос за смисъла на човешкия живот, белязан от преходността, Радка Рубилина се връща към началото, съдържащо може би и изконната истина. Изборът да се пренесе в митологичното време е ключов, защото то не е обусловено от линейността, а от онази цикличност, която създава усещане за опитомяването на смъртта, осигуряваща единствено нужното прочистване преди идването на новото. Кибела, свързвана и с богинята на жътвата Опс, изпълнява с усърдие ритуала на плевенето, въвеждането на ред във вечната градина. Но докато внася нов живот, освобождавайки се от вредните диви растения, тя пощадява един упорит корен, символизиращ несъвършенството с онзи съвършен устрем и решимост за оцеляване.

Привидно митологичното време изгражда неизчерпаемостта на битието. Една епоха се заменя с друга, герой умира, но на негово място започват да циркулират предания за нов, още по-непобедим, вече кул