Заек

Децата са жестоки. Денис осъзна това, докато газеше селските шубраци в опит да избяга от едрите момчета, които дишаха зад гърба му. Беше само на единадесет, а имаше чувството, че тича за живота си. Коленете му бяха покрити с драскотини от десетките храсти. Дробовете му едвам се изпълваха с въздух. Тръните, забити в подметките му, се впиваха в ходилата му, но бързите стъпки на преследвачите не му позволяваха да спре дори за секунда.

Денис разбираше, че на него се падаше ролята на черната овца. Вече беше свикнал да преглъща горчивите обиди в училище. Подигравки относно пискливия му глас и ниския ръст се бяха превърнали в ежедневие. Дори жестоките прякори не можеха да го разстроят толкова, колкото в началото. Момчето просто седеше на чина си, попиваше грозните думи като гъба и се примиряваше с положението, без да задава излишни въпроси.

Това, което не разбираше обаче, беше защо група момчета, които почти не познаваше, го преследваха в произволна съботна сутрин като глутница диви вълци. Защо не можеше един път да бъде оставен намира. Щеше да си строи кули от клечки. Или да бере маргаритки. А може би щеше да се взира в бавното движение на облаците в компанията на собственото си мълчание. Всичко звучеше по-приятно от тази кръвожадна гоненица с няколко подивели локали.

Докато мислите му препускаха, краката му започваха да отслабват. Усети как нечия ръка сграбчва русите му кичури. Едно малко по-рязко движение беше достатъчно, за да прати Денис на земята. Тялото му бързо беше обградено така, че не можеше да помръдне.

- Сега ни падна, дребен! - каза най-високият от групата, докато пукаше кокалчетата на пръстите си.

На Денис бързо му стана ясно, че това беше най-милото нещо, което щеше чуе от него.

Първият удар болеше най-много. Ботушът в корема му дойде неочаквано и накара цялото му тяло да замръзне. Всичко останало беше само допълнение към пулсиращата болка. Виждаше как на места кожата му посинява. Един юмрук се заби в лицето му и накара носа му да кърви. Денис правеше всичко по силите си да скрие сълзите си. Те бяха знак на слабост и единствено щяха да окуражат побойниците, чийто смях заглушаваше тихото му пъшкане.

- Изрод! - извика развеселено един, докато го риташе в рамото.

- Да, изрод! - повтори друг, след като се изплю.

Това беше Денис за тях.