Тръгнахме един ден, през пролетта на 1971 година с моя приятел Мухтар, африкански студент по история, да си поизбистрим очите и подишаме планински въздух. Мухтар беше двадесет и шест годишен, набит, с тъмно-синьо лице и изпъкнали скули.
Още като слязохме от рейса, и ни наобиколиха селяни, заоглеждаха Черния и се събра народ като на панаир. Решихме да влезем най-напред в кръчмата. Там заварихме баща ми, току-що върнал се от работа. Здрависахме се най-напред с него, а после с останалите. Пък то и едно здрависване ли беше – половин час! Всички се наредиха да стискат ръката на Мухтар и да го пипат по къдравата коса. Повечето за пръв път виждаха негър.
Като разбраха, че Мухтар знае български – иди ги спри. Разпитват ли хората, разпитват:
- У вас свободни ли сте или сте английска колония? – пита политически Камиша – слаб и брадясал селянин.
- Пясъчини има ли? – обади се и бай Иван Татаната, който искаше да попита за пустините.
- Аз през войните съм си прал партенките на Бяло море. Ти там ходил ли си?
Бай Петър Изгорялковски, дребно измършавяло старче, понадигна се от стола и вика:
- Аз едно време по география имах петица, та се сещам къде се намирате, ама не съм разбрал в Африка само черни хора ли сте или има и бели?
Мухтар кое разбрал, кое не разбрал, криво-ляво отговаряше. По едно време се провикна и Васил Маринов:
- Какво сте го наобиколили като деца и той е човек като нас!…
После извика на кръчмарина, на когото бяха сложили прякора Геро Фирмата.
- Геро, дай тука по една греяна и напълни пак чайника, че ми е пресъхнало гърлото.
Пихме, хапнахме и право да ти кажа, доста прекалихме. Черпят хората, не си играят, а да речеш да откажеш – не можеш.
Прибрахме се посред нощ вкъщи изморени и изпокаляни. Беше март месец, та се топеше снегът и имаше кал до колене, едва не загубихме обувките си. На другия ден станахме по обяд. За наш късмет беше се отворило едно време – да ти е драго да гледаш. Духнал южнякът, пекнало слънцето като на Петровден. Отгоре на това мама бе направила един хубав качамак, на чак пръстите си облизахме.
Отивах да купя бира и не щеш ли срещнах дядо Сандьо Камжала. Той се поспря, понамести очилата си и ми вика:
- Ти от кои си бе, момче? Да не си от Попоските?
- От тях съм, дядо Сандьо. Не ме ли познаваш?
- Ти ли си бе, Иванчо? Защо се не обаждаш?… Ти ли доведе оня буборак снощи?! Той е по-черен от циганин бе, момче. Там слънцето ли им е силно или им е такава боята?…
- Не е слънцето, ами кожата им е черна. Ама не е важно, дядо Сандьо, цветът на кожата. Важно е човекът!
- И ти си прав… Тъй, важно е човекът!
- Е, хайде със здраве, че бързам.
- Със здраве – отвърна дядо Сандьо и подмина, като се подпираше с тоягата си.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.