Черната коза

моето детство беше наблюдавано от две поетични изображения
скоковете на черните кози над зъберите на близките планини
и безбройните ароматни цветя в люляковата гора в копитата
в паметта ми още тлее като жив въглен
танцът на дивите пчели в дълбоките черни очи на черната коза
докато тя дъвчеше хиляди люлякови цветове, втренчени в мен
имаше моменти, когато усещах, че гледката, звука и аромата
са парализирани от мигащото видение пред мен
от красотата в общението на два нематериални мита
която сънувах ден и нощ и от която хранех поезията на живота си

моето детство приключи внезапно, когато татко хвърли в градината
оросеното стройно тяло на черната коза, която бе застрелял
стъклените ѝ очи – огледало на поезията на живота
кадифената й муцуна – дупка за жежката малина на куршума
извитите като пръстени рога – отломка от съзвездието Телец
шията като от картина на Модилиани – арка между хребета и моето стихотворение
мускулестите крака – светкавица, с която ми се иска да напусна света
раздвоените копита – корени, които ме дърпат към дома в Байя де Арма
татко одираше кошутата на моето детство, аз коленичих
и взех сърцето ѝ в ръце, за да тупти сега в това стихотворение