Плюшено мече

Изтръпна. Майка ѝ я викаше от коридора. Беше време да тръгва.

Когато излезе навън, слънцето вече не светеше. Големи сиви облаци го покриваха като завеса и подготвяха града за дъжд.

Момичето погледна към къщата, чиито прозорци също се взираха в нея. Не знаеше, че това беше последния път, в който ще ги види. Качи се в колата. Не след дълго майка ѝ хвана кормилото и всичко започна да се движи. В страничното огледало се виждаше избледняващия образ на улицата. Лили стисна мечока отново и плахо погали козината му.

– Не плачи Гушльо, моля те! – Гласът ѝ трепереше тихо до плюшеното му ухо. – Все пак това е само къща…