Изтръпна. Майка ѝ я викаше от коридора. Беше време да тръгва.
Когато излезе навън, слънцето вече не светеше. Големи сиви облаци го покриваха като завеса и подготвяха града за дъжд.
Момичето погледна към къщата, чиито прозорци също се взираха в нея. Не знаеше, че това беше последния път, в който ще ги види. Качи се в колата. Не след дълго майка ѝ хвана кормилото и всичко започна да се движи. В страничното огледало се виждаше избледняващия образ на улицата. Лили стисна мечока отново и плахо погали козината му.
– Не плачи Гушльо, моля те! – Гласът ѝ трепереше тихо до плюшеното му ухо. – Все пак това е само къща…
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.