Приземена

се отвориха с гръмко скърцане. Ококорих се щом от първата излезе страховито създание. Приличаше на черно куче, но много по смъртоносно. Имаше остри рога като на бик, няколко реда остри зъби и светещи червени очи. Беше голямо. Може би по - голямо от най - голямата сграда позната на човечеството. Мощният му рев разтърси земята. Определено беше гладно, тъй като веднага сграбчи най - близкия човек с устата си и го сдъвка без никакви проблеми. Това сигурно би заситило обикновено животно, но за този звяр това беше само хапка от основното ястие. Погледнах към втората порта - нямаше нищо. Разбрах каква е идеята. Ако не искаш да си кучешка храна, трябва да избягаш. Това беше и планът ми. Застанах в позиция, готова за бягство. Но усетих как ме облива вълна от ужас, когато изведнъж осъзнах нещо. Крилата ми ги нямаше.

Една грешна стъпка и всичко щеше да приключи. Тичаш колкото се може по - бързо, въпреки че тялото ми беше изключително натъртено от по - рано. Трябваше да игнорирам всички онези хора, които викаха зад мен. Понякога просто исках да се спра и да се обърна. Исках да ги спася. Знаех обаче, че това е неразумно. Затова продължавах да бягам, без да отделям очи от изхода. Трябваше и да внимавам да не се спъвам прекалено много в останките - още познати като човешки части. Чудовището се доближаваше все повече и повече. Малките земетресения, които предизвикваше, ми подсказваха това. Можех да усетя дъха му върху гърба ми - разрушително горещ и вонящ на сурово месо. Нуждаех се от още три крачки. Още две. Една.

Точно преди езикът на кучето да успее да се увие около мен, преминах през прага на портата и двете дървени дъски се забиха право в муцуната му. Имах нужда от момент да си спомня как да дишам. Не. Как да съществувам. Беше ме страх да се огледам. Тази страна на мястото не изглеждаше по - приветлива от предишната. Имаше огън. Навсякъде. Миризмата на гъст пушек и сяра се заби право в дробовете ми. Нямаше много останали хора. Повечето от оцелелите бяха избягали, за да се скрият някъде - не че имаше къде. На някои им липсваха по крайник или два, а на някои им липсваше половината тяло. От картинката ме побиха тръпки. Онзи вид, който е толкова лош, че искаш да излезеш от кожата си. Погледнах надолу. Бялата ми рокля вече не беше бяла. Беше покрита с червено. Червеното на мъжа с ранени ръце. Червеното на жената със студени очи. Забелязах части от кости, там, някак си оплетени в косата ми. Краката ми омекнаха. Усетих сълза да пада по бузата ми. Само първата капка дъжд от бурята, която се задаваше. Заслужаваха го! Заслужаваха го! А дали го заслужаваха?

И точно когато бях на ръба на лудостта, пред мен се появи ярка светлина. Ангел. Холограма на прелестен ангел. Беше ниска, меката ѝ коса беше сплетена на плитка. Над малката ѝ глава блестеше ореол - носеше го като корона. Познавах я. Но името ѝ? Не бя