Приземена

- Сега си точно там където ти е мястото, Миха. - гласът ѝ бе бодър. Напомняше ми на дете, което говори за любимите си сладки.

- Това не правилно! - думите едва не засядаха в гърлото ми - Това е жестоко!

Тя продължи да усмихва. Имаше нещо в тази усмивка. Беше толкова красива. Но и някак си толкова…празна. Сграховита. Безчувствена.

- Това е справедливост.

Очите ѝ. Защо бяха толкова весели?

- Те бяха лоши. Те бяха грешки.

Постави ръката върху рамото ми - цялото покрито с кръв. Изкиска се звънливо.

- Точно като теб.

И светлината се стопи, като ме остави в прашния остров на смъртта, обградена от нищо освен огън и тела на хора, чийто място не беше там.