Биляна

Преди шест години, любов, силна като ураган, разцъфна в моята душа. Вярвах, че тя изпълва и сърцето на Борис, но той пожела да се разделим, не ми стана ясно защо. Оттогава, с още по-голяма страст, се отдадох на изпълващия ме със загадки свят на атоми и молекули. Ето и днес, час след като съм се върнала от института, аз седя на любимия си стол с тетрадка на коленете и книги по бюрото. Звънецът на външната врата иззвъня. С раздразнение погледнах напред, после отново сведох очи и дори за миг изпаднах в онова особено състояние, при което възприемам прочетеното като реалност. Звънецът иззвъня втори път, трети път, все по-продължително. Забързах към вратата, но когато я отворих се сковах от изненада: на границата между обляното в слънце стълбище и тъмния коридор се бе изправил самият Борис. Той ми се усмихна и поздрави със същото мило обръщение „Билянко", с което ме назова на първата ни среща.

Тази среща, като всяко събитие, поставящо начало на нещо ново, бе оставила трайни следи в съзнанието ми. Аз и до днес ясно си спомням не само улицата, не само бездънното небе, но и пролетните лъчи, които пронизваха пухкавите абажури на глухарчетата, израсли върху алеята отсреща. Тези волни зари пораждаха в мен усещането, че животът е безкраен, изпълваха ме с увереност, че мечтите ми са достижими, за секунда ме облада чувството, че летя. И тогава го видях! Излезе от кооперацията, стърчаща на левия тротоар и се устреми напред, фигурата му излъчваше дързост. Допадна ми това излъчване, още повече устремеността напред. Тръгнах като изпуснато хвърчило и без да преценявам какво върша, застанах пред непознатия.

           -Извинете! Къде се намира Министерството на земеделието? – усмихнах му се, сякаш бяхме приятели от детинство.

1234… >>>