Биляна

елаех да имам деца, да имам семейство. Обаче не семейство като това на родителите ми. В действителност от погледите, разменяни между тях, винаги струеше уважение, топлина, но това беше бла­годарение робския характер на мама. Лаборантка в завода, сутрин тя излизаше в седем, вечер се завръщаше в шест и без минута почивка започваше новият й трудов маратон: готвене, пране, обясняване на задачата, която не можех да реша, правене на диктовка по английски. През това време баща ми играеше карти в градското кафене, или пиеше ракия с колеги. Към осем и половина се прибираше. Вечеряхме. После се излягаше върху спалнята и, четейки вестник или някаква книга, заспиваше, а любимата му Ева се отдаваше на мръсните чинии. Според представите на моите обични родители това беше в реда на нещата. За разлика от тях, аз изпитвах ужас, че дарбите, енергията, ума ми ще се изразходват в слугински истории. Страхувах се, повдигаше ми се от подобно бъдеще!

След раздялата с Лазар дните потекоха по-бързо. Цели осем часа институтските задължения ме впримчваха във веригите си: непрекъснато някой негодуваше, друг излизаше в отпуск, трети настояваше да бъде изпратен на специализация. Шестдесет, осемдесет минути губех за оперативки и съвещания. А вечер, с пищящи уши и зачервени очи, четях поредния информационен бюлетин, обмислях бъдещите задачи, преглеждах нови статии. Този служебен коктейл така изсмукваше силите ми, че дори в събота нямах желание да отида на кино или на кафе с приятелка, пък и те се изпожениха. Моите притеснения, че не мога да намеря опитен стъклодух, им се виждаха смешни. Непрекъснатите им оплаквания от свекърви, деца, съпрузи ме отегчаваха. Мисълта, че се разминах с времето, в което и аз можех да поставя златна халка, ме разяждаше. В средата, в която се движех, нямаше нито един мъж, който да ме вълнува. А годините летяха и сякаш, за да се противопоставя на шеметния им летеж, все по-често обръщах поглед назад към натрупалите се в душата ми видения, размисли, усещания. За мен те не бяха пасивно минало, а особена форма на моя живот. Аз се потапях в тях, отново ги съпреживявах. Тяхната яснота ми даваше възможност да правя преценки, сравнения и интересно, пътуванията ми по тези друмища възвърнаха онова нежно, възторжено чувство, което изпитвах към Борис. С умиление си спомнях за първата година на нашата любов. Тогава с мен бе станало чудо: въпреки че работех по десет, дванадесет часа изпитвах лекота и нестихващо желание да чета, да обмислям, да се раздавам. За съжаление днес дори силните кафета, утринната гимнастика и екскурзиите в планината не можеха да ме доведат до това крилато състояние. Да се изморявам толкова много помагаше и неспокойното ми сърце