Биляна

t: 49.4pt; text-align: justify; line-height: 150%; background-image: initial; background-position: initial; background-size: initial; background-repeat: initial; background-attachment: initial; background-origin: initial; background-clip: initial;">-Утре ще бъдеш ли в София?

-Ако желаеш...

             -Извинявай. Но днес съм зает. Утре, в шест следобед. В нашата сладкарница.

Поклатих глава в знак на съгласие, сякаш ме виждаше и бавно тръгнах напред. Ужасът от самотата, отново пропъди доброто ми настроение. Чувствах, че стръвта за живот се изплъзва от моето сърце. Все още не ме бе докоснала истинска радост, а тя си отиваше…

На другия ден, както обикновено, пристигнах навреме. Заведението, подобно на пристанище, очакващо далечен кораб, клокочеше с веселите гласове на десетки хора. Седнах на масата до прозореца и тогава го зърнах. Но защо толкова много бръчици пълзяха по лицето му! Обърнах се към критичното око на огледалото, поставено между двата прозореца. Огледах се.  После отново вперих поглед към него. Беше с тъмносинята барета от първата ни среща. Преди години му стоеше прекрасно, а сега ми изглеждаше като изваде­на от сандъка на баба. Усмихнах му се. Забеляза ме най-после и забърза, но не усмихнат, а леко смутен. Поднесе ми бели карамфили. И без да ме целуни, както ми се искаше, заговори с пресилено шеговит тон.

-Как успя да се запазиш същата?!

<<< …57585960616263… >>>