Реабилитация на патоса

втобиографичното писане е друго клише, което тази поезия експлоататорски включва в образната си конвенция. Но тази конвенция е далеч от Миряна-Башевата и Маргарита-Петковата язвително-заявителска, афишно-епатажна конфекция. Дори в обобщенията си Дългъчева е друга: дискретно-иронична (със сълзи като сажди/ и раздрано сукманче/ една българка/ ражда/ американче), сублимативно-дистанцирана:

Вече не искам да чувам. Не искам да зная.
А тишината оказа се рядка и скъпа.
Ако ме питате как си представям Рая -
декар гора. Мечка може. Без циганин с тъпан.

Лично аз си представям така поезията: като друго говорене (нито post, нито proto), като появяване в друго време (нито старо, нито модно), като патос, само докато ръката стигне до листа, като изкусност, само доколкото е достатъчно на самото изкуство. В Друга приказка (втората стихосбирка на Мая Дългъчева след Семки от ябълката, 2000) това засищане с малкото е постигнато; книгата ни оставя нахранени, без да сме поели повече от няколко семки в устата.

4 април 2006 г.

 

---

Мая Дългъчева. Друга приказка. Пловдив: Жанет - 45, 2005.