Евангелие по Елена

й? Елена Алексиева съчетава архаичното със сегашното в едновременно и в същото време надвременно съществуване. Оттук и бизарността на разказите й, доловена от Игов още в Читателска група 31. Сказанията са паралелен свят, литературата - също. Паралелен е и виртуалният свят (той е по-отчетлив в Читателска група 31). Тази паралелност на битието у Алексиева е причина, според мен, за обсебеността на героите й от идея-фикс (Месия), предопределението (Бащата), проклятието (От другата страна), съмнението (Заложната къща) и т.н. При това обсебени, обладани са героите-мъже (може би в това е единствената нотка феминизъм у Елена Алексиева).

 

Героите й са сякаш отвъд страстите, отвъд живота и отвъд смъртта. С какво тогава се занимават самите истории? Разбира се, с тези три неща (едва ли има литература извън тях), но гледната точка на Елена Алексиева е друга.

 

Така и не успях да свикна с гледката отгоре. Началото на разказа Кой. Елена Алексиева гледа отгоре на героите и ставащото; за нея това, което има да стане, е предопределено, непоправимо. (В тази постановка е фундаментализмът в Кой?) Нещо повече: в това е смисълът на ставащото. Обаче - кой залага този смисъл? Кой разполага с паралелните светове? Кой ги смесва и разделя? Това е всичкото, което казва тази проза. Малко ли е? Никак.

 

Ето фундаменталната позиция на разказвача: Моята задача беше не да те обичам, а да те създам (Синът). Няма значение с какви имена ще наречеш създателя, защото назованото винаги може да бъде назовано и по друг начин. Както евангелието е написано по четири различни канона, но и по десетки апокрифни.

 

Разказите на Елена Алексиева са канонично назоваване. Те не търсят ефекта на апокрифа, а нормата на канона. Но точно тук стигат до разколебаване на божиите норми. Кой говори? Кой съди? Кой създава?

 

С Кой? българският разказ най-после получи отговора в женски род: просто тя, Елена Алексиева.

 

08.12.2006

________________________________

Елена Алексиева. Кой. София: Колибри, 2006.