Баща ми и черешата

ах отговор на въпроса му. През онези дни в шишенца от лекарства събирах насекоми от близката горичка и градината ни, които излагах по рафтовете на библиотеката у дома. Мама се оплакваше от миризмата им и затова ги бях наредил на перваза. Бях укротил гнева й с „учителят по природознание държи на това.” Посочих с очи шишенцата и отговорих: „Нихилист е този, който подлага всичко на анализ, върши това, което е стойностно за него; опазва насекомите, мил е към животните…”

Срам ме беше, сведох очи. Баща ми се усмихна. Думите ми не го убедиха. Оставяйки самовара, изтичах в стаята си. Върнах се с „Бащи и деца” на Тургенев. Стисках книгата, сякаш черпех сила от нея и се стараех да предам част от думите на Базаров, които си спомнях, разлиствах напрегнато страниците за съответните пасажи. Същата вечер всред парата на чая от самовара бяхме оставили настрана предвидения за четене роман „Индже Мемед” и подхванахме ”Бащи и деца”. Четецът бях аз.

По-късно ми излезе име на комунист. Не знаех какво означава. Самозванството ми като нихилист беше поставило началото на събитията, които щяха да предопределят целия ми живот. Бях ли непреклонен колкото Базаров? Не мисля. Между любвеобилното отношение на баща ми и дидактизма на майка ми, в годините когато се чувствах син на земята, любовта към полето у мен предизвикваше непреодолим възторг. Може би това бе причината да чувствам този роман така близък.

Всичко това щях да осъзная по-ясно в дните около 12 март[1], когато бях изтръгнат от детството си, задържан и пратен в мракобесническия ад на оня южен град. И когато се съвзех, осъзнах, че не съм се отдалечил ни на йота от босилека на маминия прозорец. Тогава, спомняйки си четенията с баща ми в градината, очите на мама и незнайно защо Базаров, бях заплакал горчиво, без някой да види сълзите ми.

Баща ми бе задрямал. Усещах по кожата си дъждовния студ. А никак не ми се щеше да напускам заслона на черешовото дърво. Ала сънят капеше от очите ми. Сякаш щях да отпътувам нанякъде, такова предпътно време.

Топлината на ръцете му, които ме подкрепяха, ми даваха сигурност. Беше се стъмнило. Пътят пред нас бе дълъг. Домакинът, на когото гостувахме, ни беше предупредил за трудностите при нощно пътуване за там, където бяхме тръгнали. Баща ми намираше за безсмислено да губим нощта, настоя да станем и да побързаме.

Знаех само името на селото, за което пътувахме: Ъгдасор. Там живееше братовчед на баща ми. Занимаваше се с пчеларство. Когато идваше на гости у дома ни, носеше мед, сирене, краве масло. Дълго и увлекателно разказваше за своето „зелено плато”. Чичо Бюнямин за нас, децата, бе символ на трудолюбието и разбирането на детската душа. След пенсионирането си се установи да живее в това селце. „Това са действителни, не са от измислените приказки на леля ви”, казваше той и подхващаше поредната история за мечките, които слушахме затаено. От страх не можехме да попитаме за нещата, които ни интересуваха. Езикът ни се схващаше и все едно - а-ха - меч