Джобният часовник

Срещнах те, когато светът беше огромна стая за реанимация,
безпокойство и отчаяние ни свързваха с една и съща кислородна тръба,
няколко книги и позлатен джобен часовник, подарен от дядо ми по майчина линия, когато завърших гимназия

бяхме две вибриращи минутни стрелки, синхронизирани от Ерос

мислехме, че вселената е Божи джобен часовник
и небето – свод от еленови кожи, съшити заедно,
докато нашите лица-близнаци трескаво се търсеха
в бързите и завихрени потоци на Карпатите

бяхме две вибриращи минутни стрелки, синхронизирани от Ерос

но вместо с лица – вселената беше пълна с маски,
целувките бяха опушени дупки, в дебелата им тъкан
приятели умираха наоколо, хвърляни в черни найлонови торби,
погребвани без корони – като мъченици през първите векове

бяхме две вибриращи минутни стрелки, синхронизирани от Ерос

извън всяка страст и всяка илюзия, за която разказваха,
ние упорствахме на разговорите си с ангелите,
рецитирахме древни молитви, песнопения за прогонване на демони
с трескави чела, стегнати в златни нимби

бяхме две вибриращи минутни стрелки, синхронизирани от Ерос

Срещнах те, когато светът беше кула, разцепена от мълния –
с изоставени огледала, в които още живите спят,
но успяхме да превърнем страданието в любов,
когато се погледнахме – Божият часовник спря да бие

бяхме две вибриращи минутни стрелки, синхронизирани от Ерос
Сучава, 7 май 2020 г.