Огън

Проблясваща комета се разбива на Земята. От нея се запалва ярък огън, чийто пламъци бушуват през спокойна гора. Той, обаче, не я превръща в пепел или сяра. Не погубва древните дървета, не убива веселите храсти. Не носи смърт, а нещо ново,  почти необяснимо.

Пламъците танцуват сред цветята, като игриво галят всяко венчелистче. Искрите му летят между тревите докато оживено блестят като истински звезди. Смътен дим покрива чистото небе. Не отровен, а ухаещ на смола и пролетен жасмин.

Земята става мека, въздухът - омайващо горещ. Гледката е непозната, нова, но и неочаквано уютна.

Точно това почувства Ина, когато видя Матей за първи път.

Беше сутрин. Една най-обикновена декемврийска сутрин. Слънцето още не беше изгряло, когато Ина тичаше из празните великотърновски улици. Помнеше всичко. Как мразовитият вятър забиваше в дробовете ѝ ледени стрели. Как червената и коса неукротимо се развяваше навсякъде. Как всяко тиктакане на часовника ѝ напомняше, че закъсняваше за урока по биология за пореден път. Но най-добре помнеше, когато пристигна в двора на сградата. Когато се блъсна в нещо. В някого.

Един удар, който разтресе съзнанието ѝ. Един момент, който се чувстваше като вечен. Искаше ѝ се да беше. Плахо измърмори някакво извинение, когато погледна нагоре. Тогава всичко изчезна.

Беше прорязана от две канелени очи, които се взираха право в нейните. Имаше чувството, че могат я разчетат като книга. Имаше чувството, че тя може да разчете тях. Най-големите им мечти и най-тъмните им тайни, най-любимите им спомени и най- лошите им мигове - сякаш всичко това беше открито. Черешовите ѝ устни се извиха в невинна усмивка. Не беше сигурна защо и как. Просто се случи.

След секунда забеляза цялата фигура. Пред нея стоеше високо момче на около седемдесет години. Всичко в него изглеждаше перфектно - черните му къдрици, които вятъра поклащаше леко, десетките малки лунички, които покриваха лицето му, гладката му златиста кожа. Първите лъчи на изгряващото слънце успяха да осветят всяка негова черта. Светлината обгръщаше тялото му като кралска мантия, а звездата беше неговата корона.

Той направи крачка назад и тихо отговори на извинението ѝ. Изглеждаше почти толкова смутен, колкото и Ина. Тихият му глас накара времето да забави ход, а коледният студ мигновено се замени с топлинна вълна. Вените ѝ започнаха да горят от кипящата ѝ кръв. Сърцето ѝ неритмично маршируваше точно в центъра на този вътрешен пожар и шумно я умоляваше да не мърда. Вече нямаше значение, че бързаше. Можеше да остане - само една ми