Огън

Само ако знаеше, че тази минута ще се превърне в пет, десет, сто, хиляда. Времето нямаше никаква стойност, когато беше с него. Един поглед, един смях - бяха достатъчни да знаят, че искат да говорят с часове. Едно докосване, една целувка казваха повече от хиляди думи. Ден след ден, месец след месец, имаше всичко, което не е подозирала, че иска. Едно момче, едно сърце. Сякаш носеше света в ръцете си. Но не можеше всичко да е перфектно, нали? Никога не беше.

Първата студентска година се усети като цяла вечност. Не искаше да си признае, но идеята двамата да следват мечтите си в различни държави беше колкото вълнуващо, толкова и плашещо. Месеци наред Ина се чувстваше празна. Опитваше се да запълни дупката с учене, приятели, каквото и да е, но нищо не можеше да замести присъствието му. Искаше да усети топлата му кожа, да хване ръката му само за момент. Но как, когато Дания беше толкова далече? Как да запълни света си, когато вече бяха в два различни? Знаеше, че ще се върне, знаеше го, но не можеше да се отърве от тази липса, която сърцето ѝ изпиташе.

Всеки ден за Ина беше мрачен, несигурен. Всяка вечер гледаше небето и усещаше как душата ѝ изстива, крайниците - ставаха все по-студени. Липсваше ѝ тази близост, този огън, който я правеше спокойна. Веднъж ѝ беше казал, че за него тя сияе по-силно от луната. Но как луната можеше да свети, когато слънцето беше на такова разстояние?

Колкото ѝ да беше трудно, обаче, колкото и бавно да се въртяха стрелките на часовника, тя отказа да се предаде под натиска на този студ. Крепеше се от нежността на мекия му глас, който можеше да слуша с часове през слушалката, миловидното му лице, което изглеждаше безпогрешно на всяка изпратена снимка и всички общи спомени, които ѝ даваха надежда за бъдещето.

Точно затова сега имаше сили да стои на безлюдната гара в пет сутринта и да чака изгрева. Нейният изгрев.

Ръцете ѝ започнаха да треперят от вълнение, когато първите слънчеви проблясъци осветиха старият влак. Веднага усети широката усмивка на лицето си когато видя Матей, който влачеше тъмнокафявия си куфар. Ина подскочи от мястото си, и се втурна към момчето. Всяка нейна крачка караше света ѝ отново да се изпълва с цветове. Всяка негова крачка караше сърцето ѝ да тупти все по-силно.

И така докато не се докоснаха за пръв път от много време. Един момент, който сякаш продължаваше вечно. Една прегръдка, достатъчна отново да запали огъня в сърцето ѝ.