Плюшено мече

о крачки напред, постави мечока върху петнистия диван и протегна ръка към картините. За чуждите очи те най-вероятно приличаха на обикновени драсканици, лишени от смисъл. За нея обаче това беше една сложна и добре обмислена конструкция, чийто строеж беше започнала от тригодишна. Между всички линии и форми можеха да се различат семпли портрети на приятелите, силуети на животни, любими анимационни герои. Имаше толкова много рисунки, че почти цялата долна половина беше покрита с цветове. Момичето искаше да може да ги хване, да издърпа картинките и да ги вземе със себе си. Но това беше невъзможно. Пастелът беше изсъхнал върху боята, потъваше дълбоко във вътрешността на къщата и най вероятно щеше да остане там до края на света.

Когато приключи с разглеждането, Лили взе приятеля си и отвори вратата на стаята, която познаваше най-добре - нейната спалня. Колебливо премина прага и краката ѝ мигновено се докоснаха до мекия пухкав килим. Топлината я накара да настръхне. Ръцете ѝ стиснаха плюшеното мече още по-здраво. Може би трябваше да обиколи хубаво стаята, да разгледа внимателно всяко скришно място и да се увери, че там няма нищо. Тя обаче не се помръдна. Нямаше смисъл да прави всичко това. Не и когато вече го беше правила безброй пъти. Знаеше, че чекмеджетата са празни. Всичките ѝ кукли сега бяха в кашони, далеч от кукленската къща. Вместо сгънати  в гардероба, дрехите ѝ бяха разхвърляни из няколко малки куфара. Комплектът за гривни, който винаги седеше на бюрото, най-вероятно вече беше изхвърлен по случайност в някоя кофа.

Юмруците ѝ стискаха здраво като камък. Въздухът стана горчив. Усети как лицето ѝ се зачервява. Имаше толкова много планове за тази стая. Толкова много неща, които щеше да направи в нея, бяха захвърлени. Никога нямаше да организира първото си преспиване тук. Никога нямаше да може да направи мечтания ремонт. Никога повече нямаше да прекарва неделните си сутрини в безгрижно мечтаене, докато се радва на гледката от широкия прозорец.

Мислите станаха в повече. Преди да се усети, ръката ѝ вече замахваше, а Господин Гушльо летеше напред. Туп. Удари се в рамката на леглото и падна на пода. Лили се смути от постъпката си. Незабавно изтича до играчката и я прие в нежна прегръдка. Седя така няколко секунди, като се надяваше, че това бе достатъчно извинение. Преди да стане обаче, нещо лъскаво под леглото ѝ привлече вниманието. Протегна ръка и зениците ѝ се разшириха, когато осъзна, че в дланта ѝ лежеше стария пръстен на майка ѝ. Не го беше виждала от много време, но дизайнът му беше толкова запомнящ се, че можеше да го разпознае и след двадесет години. Основата му беше тънка и гладка, боядисана в златисто-розово, а отгоре беше поставен малък прозрачен камък. Така и не разбираше защо майка ѝ не го носеше вече. Беше толкова красив. Ако тя имаше такъв, никога нямаше да го сваля.

<<<123>>>