Иван Д. Христов

Разказ

Милуш

4.96(2317 гласа)

Разказ

Черният гост

4.94(799 гласа)

Есе

Да оставиш следа след себе си

4.94(278 гласа)

Разказ

Манол Макрелата

4.92(332 гласа)

Есе

Тая слънчева земя е моя

4.92(471 гласа)

Есе

Неповторимият мъдрец

4.92(283 гласа)

Виж още

Дървото на живота

4.80   (129 гласа)

Един летен ден преди доста години реших да избягам от градската задуха и да потърся прохлада в моето планинско село.

По обяд се изкачих на Добрева чука. Поскитах сам из тъмните букови гори за гъби и тръгнах да слизам към село. Пътеката се виеше по полегатия южен склон, обрасъл с бук, дъб и габър. Храстите, растящи покрай скалите, бяха почнали да жълтеят. Около тях се носеше упойващ мирис на мащерка.

Беше тих и горещ августовски ден. Реших да свия към отсрещното дере, за да утоля жаждата си. Отбих се от пътя и тръгнах напосоки. Повървях малко и пред очите ми се откри широка поляна. Стадо от двайсетина овце пасеше по нея, но нито овчар, нито куче се виждаше наоколо. Овцете се притискаха една в друга и навеждаха глави ниско, очаквайки да мине летния зной.

Дочух подсвиркване с уста. Огледах се и видях на горния край на поляната възрастен човек, седнал на сянка под храстите, да ми маха с ръка. Наближих и разпознах овчаря бай Калин Горския, който след пенсионирането бе завъдил малко овце и ги пасеше сам.

- Живо-здраво, Борисе! На въздух ли си излязъл? Трябваше по-ранко, докато не е напекло слънцето – каза той.

Повдигна от земята едрото си жилаво тяло и подаде ръка за поздрав.

- Добра среща, бай Калине! Брей, че нямаш остаряване! – отвърнах на поздрава и избърсах потта от челото. – Зажаднях и тръгнах да пийна вода в дерето, ако не е пресъхнало от сушата.

- Още не е пресъхнало... Преди малко ходих да налея манерката.

Бай Калин извади манерката из под близкия хвойнов храст и жадно отпих от водата.

- Седни – покани ме бай Калин. – Почини си малко, пък и дума да си кажем.

Приседнах на сухата трева, под сянката на дъбовите храсти, и неволно зареях поглед високо в небето.

 

 

 

 

 

- Какво гледаш нагоре? То и врабците се изпокриха от жегата... Едно време какви големи орли се виеха над Равния камък – сякаш на себе си рече той.

- Орлите сега са само в Зоологическата градина –казах аз и отправих поглед към високия Равен камък, изглеждащ застрашително на отсрещния планински скат.

- Слушай каква история ще ти разкажа.Може да си я чувал, може да не си я.

Бай Калин свъси дебелите си вежди, свали каскета от побелялата си глава и бавно заразказва:

“Някога, разправяха старите хора, над Равния камък, там, където свършва поляната и започва гората, имало голям мощен дъб, на който никой годините не знаел. Дървото било много високо и се виждало отдалече. Разперило грамадни клони,то приличало на гигантски исполин, подпрял небесната вис. Ни бури, ни ветрове, ни тежки снегове могли да го сломят.

На върха на дъба свили гнездо орел и орлица. Всяка пролет те грижливо пристягали гнездото и отглеждали по едно-две орлета в него. Колко поколения орли били отгледали, никой не знаел.

Покрай дървото се извивал и ста

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2021