Иван Д. Христов

Критика

Зрелият плод на дългото мълчание

5.00(1 гласа)

Разказ

Милуш

4.96(2318 гласа)

Разказ

Черният гост

4.94(800 гласа)

Есе

Тая слънчева земя е моя

4.92(472 гласа)

Разказ

Манол Макрелата

4.91(333 гласа)

Есе

Неповторимият мъдрец

4.91(284 гласа)

Виж още

Дървото на живота

4.80   (129 гласа)

Един летен ден преди доста години реших да избягам от градската задуха и да потърся прохлада в моето планинско село.

По обяд се изкачих на Добрева чука. Поскитах сам из тъмните букови гори за гъби и тръгнах да слизам към село. Пътеката се виеше по полегатия южен склон, обрасъл с бук, дъб и габър. Храстите, растящи покрай скалите, бяха почнали да жълтеят. Около тях се носеше упойващ мирис на мащерка.

Беше тих и горещ августовски ден. Реших да свия към отсрещното дере, за да утоля жаждата си. Отбих се от пътя и тръгнах напосоки. Повървях малко и пред очите ми се откри широка поляна. Стадо от двайсетина овце пасеше по нея, но нито овчар, нито куче се виждаше наоколо. Овцете се притискаха една в друга и навеждаха глави ниско, очаквайки да мине летния зной.

Дочух подсвиркване с уста. Огледах се и видях на горния край на поляната възрастен човек, седнал на сянка под храстите, да ми маха с ръка. Наближих и разпознах овчаря бай Калин Горския, който след пенсионирането бе завъдил малко овце и ги пасеше сам.

- Живо-здраво, Борисе! На въздух ли си излязъл? Трябваше по-ранко, докато не е напекло слънцето – каза той.

Повдигна от земята едрото си жилаво тяло и подаде ръка за поздрав.

- Добра среща, бай Калине! Брей, че нямаш остаряване! – отвърнах на поздрава и избърсах потта от челото. – Зажаднях и тръгнах да пийна вода в дерето, ако не е пресъхнало от сушата.

- Още не е пресъхнало... Преди малко ходих да налея манерката.

Бай Калин извади манерката из под близкия хвойнов храст и жадно отпих от водата.

- Седни – покани ме бай Калин. – Почини си малко, пък и дума да си кажем.

Приседнах на сухата трева, под сянката на дъбовите храсти, и неволно зареях поглед високо в небето.

 

 

 

 

 

- Какво гледаш нагоре? То и врабците се изпокриха от жегата... Едно време какви големи орли се виеха над Равния камък – сякаш на себе си рече той.

- Орлите сега са само в Зоологическата градина –казах аз и отправих поглед към високия Равен камък, изглеждащ застрашително на отсрещния планински скат.

- Слушай каква история ще ти разкажа.Може да си я чувал, може да не си я.

Бай Калин свъси дебелите си вежди, свали каскета от побелялата си глава и бавно заразказва:

“Някога, разправяха старите хора, над Равния камък, там, където свършва поляната и започва гората, имало голям мощен дъб, на който никой годините не знаел. Дървото било много високо и се виждало отдалече. Разперило грамадни клони,то приличало на гигантски исполин, подпрял небесната вис. Ни бури, ни ветрове, ни тежки снегове могли да го сломят.

На върха на дъба свили гнездо орел и орлица. Всяка пролет те грижливо пристягали гнездото и отглеждали по едно-две орлета в него. Колко поколения орли били отгледали, никой не знаел.

Покрай дървото се извивал и ста

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022